Дъщерята на разбойника

— Искам да си идете. Още утре сутрин.

— Да си ида?

Джон отряза още едно парче от петела. Поднасяйки го към устата си, той още веднъж вдигна поглед към тези прекрасни гърди. Винаги има и по нещо за десерт.

— Точно така. Да си идете. Да си тръгнете. Да си заминете. Аз…

— Какво, по… — Джон хвърли ножа и вилицата, грабна салфетката и изплю месото в нея. — Проклятие!

Лизи подскочи стресната.

— Какво има?

— Този петел е станал леденостуден!

— Невъзможно!

— Вижте сама.

Тя го изгледа с подозрение, сякаш си беше загубил ума, после колебливо се наведе напред и докосна кълката на петела с върха на пръста си.

— Не може да бъде! Само преди минута…

— Беше горещ и димеше. Сега е почти замръзнал, да го вземат дяволите!

— Но…

Тя поклати глава и огледа стаята с разширени очи и отворена уста, сякаш очакваше да намери виновника, скрит в някой ъгъл.

Джон проследи обезумелия й поглед. Не видя нищо. Огънят в огнището весело пращеше, но беше на другия край на залата, а вечерта бе влажна и студена. Навярно е пил повечко вино, та не е забелязал студа в стаята.

Той сви вежди над блюдото си. Не беше пил толкова много вино, а дори да бе оставил блюдото си на произвола на някоя вледеняваща буря, петелът нямаше да изстине толкова бързо. Нямаше ли?

— Според мене ще е най-добре да седнете — каза той, вдигайки очи към нея.

— Не… не мога. Трябва да обслужвам кръчмата и…

Когато тя се обърна, за да си тръгне, Джон я хвана за китката, придърпа с крак един стол и я натисна да седне.

— Седнете!

Лизи седна неохотно. Стисна челюсти и присви очи. Отправи смръщен поглед към Джон, след това към чиниите пред него. Джон отмести ножа на другата страна на масата, близо до виното.

— Има ли някаква причина да искате така настоятелно да ме изгоните? — запита той. — Знам, че бях груб, капризен и мъчно можеше да ми се угоди, но едва ли съм първият непоносим гост, който е отсядал в „Крал Джордж“. Не може да бъде заради дрехите ми, днес си сменях бельото повече пъти, отколкото някои хора за цяла седмица.

Устните й помръднаха. Поне имаше чувство за хумор. Той обаче бързо губеше своето. Стомахът му пак изкъркори, но и двамата не обърнаха внимание на звука.

— Е? — запита той, понеже тя не пророни и дума.

Лизи хапеше долната си устна и го гледаше внимателно, като че ли, спорейки със себе си дали да каже нещо, или да замълчи. Джон отгатна в кой миг тя реши, че най-лесно ще й бъде да се изповяда, отколкото да спори с него, по начина, по който гърбът й се изправи на стола.

— Заради призраците — изрече тя. — Те не ви харесват.

Брадичката й леко подскочи.

— Затова и аз не ви харесвам.

5

— Призраци! — изфуча той. — Защо ли не се сетих?

— По-добре не оставяйте сарказма си да потъне в чашата с вино — озъби се Лизи. — Със сигурност ще го превърне на оцет.

— Преместил съм виното и чашата на сигурно място, далеч от обсега ви.

— Забелязах!

— Олекна ми, като го чух. Вече нямам никакви сухи дрехи.

Пресиленият гняв все пак не можа да скрие веселостта му. Преминаваше от едното към другото състояние по-лесно, отколкото си бе мислила Лизи. Би могла да понесе едното или другото. Но не и двете наведнъж…

Лизи зарови юмруци в полите на роклята си. Тоя негодник се забавляваше. Още повече се разяри при мисълта, че го прави за нейна, сметка.

— Вие не ми вярвате. — Не беше сигурна дали сама си вярва, но просто нямаше разумно обяснение.

Той се направи на несправедливо обиден.

— Казал ли съм такова нещо? Май си спомням, че точно вие се заклехте, че няма призраци. Да, снощи беше…

— Какво трябваше да направя? Не ми повярвахте, когато ви казах, че няма призраци, а сега не ми вярвате, като ви казвам, че има и…

— Разбира се, че не ви вярвам! За глупак ли ме вземате?

— Щом казвате така…

Не й бе съдено да довърши изречението си.

В преддверието изведнъж се разнесе тропот на ботуши и дрънчене на оръжия, вратата се отметна, рязко блъсната към стената, и в салона нахлу поне един взвод червени куртки. Те се пръснаха мигновено из цялата зала и като един насочиха мускетите си към Джон Карлтън.

Лизи извика, ядосана — и на себе си, и на тях, — и понечи да стане. Преди да се бе надигнала и на инч от стола си, Карлтън сложи ръка върху нейната. Тя се опита да се освободи, но той я стисна още по-здраво и почти незабележимо поклати глава. В очите му блесна опасно пламъче, което я накара да се притаи на мястото си. Нека той се оправя с войниците. В крайна сметка не е нейна грижа. Мускетите им не са насочени към нея.

Сержантът от предната вечер бе дошъл заедно с хората си, но не носеше мускет. Вместо да се присъедини към другите, които бяха взели Карлтън на мушка, той зае позиция до вратата, за да вижда всичко, което ставаше в салона и извън него.

Редникът, който толкова обичаше да се хили, бе застанал точно зад стола на Карлтън. По лицето му се виждаше, че се надява да се получи хубава схватка, за да си отмъсти за снощното унижение на своя лейтенант и да смачка фасона поне на един от тия благородници просто ей така, за развлечение.

В залата отекнаха още стъпки и лейтенант Ламбер влезе така, сякаш бе дошъл да проведе учение с подчинените си в Хайд парк, а не е нахлул на място, където нито той, нито войниците му имаха работа. Спря се на прага, за да обгърне с поглед събралите се, спокойно отърси водата от шапката си и отмери елегантен поклон.

— Госпожо Тинсдейл! Какво неочаквано удоволствие!

— Неочаквано, да — отвърна студено Лизи. — Удоволствие, едва ли. — Тя нарочно не обърна внимание на войниците и мускетите им. — Вие и хората ви нанесохте кал по прясно намазаните ми подове.

Ламбер погледна към пода. Вдигна нагоре тъмната си вежда.

— Божичко. Колко… съжалявам.

— Бих изразила нещо повече от обикновено съжаление.

Лейтенантът небрежно махна с ръка, отхвърляйки възражението.

— Служба, няма как. Като се вземе това предвид, налага се да не се съобразя с вашите подове. Искрено съжалявам.

— Сигурна съм, че бихте — промърмори под носа си Лизи, но Ламбер не й обърна никакво внимание. Той се обърна към Карлтън.

— Признавам, господине, че до известна степен съм затруднен как да се обърна към вас — каза той учтиво.