Дъщерята на разбойника

място, където има много възможности. Но не е място за млада неомъжена жена с дете. Освен ако няма пари или семейството й не я подкрепя.

Раменете й се снишиха и тя стисна още по-здраво петносаните му панталони.

— О!

Като писък на ранено врабче.

Джон се поколеба. Не му беше много по сърце да става довереник на изплашени прислужнички, но и не можеше да отмине мъката в очите на жената.

— Сигурно госпожа Тинсдейл ще ти помогне. Вчера… — Тя… — Той преглътна думите си. Нямаше смисъл да й казва, че снощи лейтенант Ламбер се бе подигравал публично с репутацията й.

— Нида ми каза — рече тя, като че ли, искайки да го успокои.

— Нида?

— Миячката. Тя все успява да разбере какво става. Сигурно подслушва по вратите. Както и да е, тя ми каза… каза ми за снощи. За лейтенанта. Какво е казал.

— А, така ли?

— Беше… Самюел! — избухна тя внезапно, сякаш не можеше нито миг повече да сдържа думите в себе си.

— Самюел?

— Самюел Мартин, дето работи в кръчмата. Ние с него… той искаше да се ожени за мене. И щеше да се ожени, ако не беше тая негова сестра.

Тя вдигна глава и яростна искра пробягна в бледосините й очи.

За пръв път тя показваше пред него някакво присъствие на духа и Джон видя една друга жена, по- хубава и по-горда от оклюмалата дребна повлекана, притиснала до гърдите си изцапаните му с вино панталони, сякаш бяха щит, който да я пази от неодобрението на света.

Искрата угасна също тъй внезапно, както се бе появила. Раменете й отново се смъкнаха надолу и тя като че ли се смали, сви се в себе си.

— Тя… сестрата на Самюел… не иска той да се ожени, нали разбирате, защото в къщата ще дойде друга жена, пък тя не може да понесе това. И взе да му трие сол на главата, та най-накрая Самюел просто… се предаде. — Девойката вдигна изпитателно очи към него. — Той ме искаше! Тя е пречката, не той!

Какво бе казал старият Томас? Нещо за жената, дето щяла да брои пенитата на Самюел на смъртното му легло? Такава вещица със сигурност няма доброволно да понесе друга жена да заеме мястото й и да управлява брат й вместо нея. А Самюел Мартин явно е мъж, който допуска да го управляват жени. Джон не можеше да си представи здравомислещ мъж, който ще изостави милата, скромна, малка Хълдспет заради свадливата си сестра.

— И тогава дойдоха войниците — каза Хълдспет, лицето й побеля и се опъна. — Единият беше много мил и аз… ами аз… искам да кажа…

— Разбирам. — Думата излетя от устата на Джон малко по-прибързано, отколкото би искал, но тези разкрития все повече го смущаваха. — Повярвай ми, независимо колко ти е трудно тук, в Америка ще ти бъде десет пъти по-трудно. Дори да предположим, че идеш там, което със сигурност няма да можеш да направиш. Дори най-евтиното пътуване струва може би повече, отколкото печелиш тук за една година.

— Щом така казвате. — Думите излизаха несигурно от устата й.

— Госпожа Тинсдейл няма да те изостави, нали?

— Не, няма, така си е, нали? — Хълдспет очевидно бе сигурна поне в това. — Не и с родителите, които имаше.

— Предполагам.

Нямаше ни най-малка представа какво може да означава това. Отдавна се бе загубил из лабиринта на този странен и съвсем неуместен разговор.

— Обаче нали Самюел е тука, и хората, всички, ще узнаят за… за мене…

Гласът й изтъня и се прекъсна.

Никой от двамата не се опита да запълни празнотата, оставена от това недовършено изречение.

— Май ще е най-добре да взема да си гледам работата — изрече тя изведнъж. — Мис Лизи е добра, обаче няма да търпи хората да не си вършат работата.

Тя затвори тихо вратата след себе си. Джон започна да се отпуска, но пак се стресна, когато тя отново пъхна глава през вратата.

— О! Мис Лизи каза да ви кажа, че тази вечер ще ви донесат вечерята в салона за благородници. И да не я карате да чака, щото петелът ще вземе да изстине, пък дебелата Берта хич не обича вечерята, дето е сготвила, да й се разваля.

Джон не остави Берта и мис Лизи да чакат. Петелът беше горещ и златистокафяв, съвършено изпечен, но Лизи никаква не се виждаше. Вместо нея му сервираше Моли.

Право да си каже, не бе очаквал точно това. Изобщо не го бе очаквал. Моли беше хубавичка и закръглена, точно такова пухкаво и благосклонно създание, за каквото си бе мечтал предната вечер, преди да спре поглед върху Лизи.

— Ето, заповядайте, господин Гидиън, моля — каза приветливо Моли, поставяйки блюдото пред него. — Най-тлъстата и най-вкусната птица, каквато някога сме имали. И виното. Мис Лизи каза аз да се погрижа за виното и аз се погрижих. Не че не бих предпочела да си пийна една хубава чаша от бирата на мис Лизи, обаче благородните господа са нещо друго, благородни са си и толкоз. Така мисля и никой не може да ме накара да кажа нещо друго. Пък и те няма да могат, щото както си мисля аз…

Джон притвори очи и отпи голяма глътка вино. Напразно. Безсмисленото бърборене на Моли го заливаше като нескончаема вихрушка, притъпявайки сетивата му.

— Достатъчно, Моли. Можеш да си вървиш.

Резките му думи пресякоха словоохотливостта й. Настъпи тишина, балсам за изтерзаната му душа. Джон отвори очи и видя един ангел пазител, застанал на вратата. Усмихна се заслепен, и ангелът изчезна, оставяйки вместо себе си безупречната фигура на ханджийката, чието изражение предизвестяваше какво му предстои. Той взе бутилката с вино и премести полупразната си чаша на по-сигурно място.

— Госпожо Тинсдейл.

— Господине.

Ледът дори не беше толкова студен.

Точно така, нали? Той остави виното настрана, далеч извън обсега й, и взе ножа.

— Ще ме извините, че ще ям пред вас. Ужасно съм гладен, не бях сигурен дали ще мога да сляза по стълбите.

Петелът димеше, изпускайки вълшебен аромат. Устата му се напълни със слюнка. Нито обидата с овнешкото, нито часът, прекаран в чакане, бяха намалили апетита му. И като че ли, за да му го напомни, стомахът му изкъркори.

Лизи почервеня.

— Така става, като ми предлагате овнешко.

Джон отряза внимателно тлъстата кълка на петела и я сложи на чинията. Без да обръща внимание на добрите маниери, той си облиза пръстите. Месото беше горещо и много по-сочно, отколкото бе предполагал.

— Мм. Добро е.

— Радвам се, че го харесвате.

— Бих харесал всичко, с изключение на овнешко.

— Господин Гидиън!

— Мм! — Първата хапка бе разкошна. Нищо, че ангелът бе привидение.

Лизи обтегна рамене и сключи ръце пред себе си. Единственото меко нещо у нея в този момент бе извивката на гърдите й. От мястото си на стола Джон можеше чудесно и изцяло да ги оцени дори под простата спретната рокля и ленения нагръдник. Само дето не можеше да ги погали наистина, но човек не може да има всичко наведнъж. Доброто топло ядене, хубавото вино и чудесната гледка решително му стигаха… засега.