Карлтън се усмихна така, сякаш към него не бяха насочени поне половин дузина мускети.
— Достатъчно е едно „приятелю“. Може да ви свърши работа и просто „господине“, ако държите на формалностите. Лично аз много не ги обичам.
— Разследванията показаха, че пътувате под името Гидиън — продължи лейтенантът, без да обръща внимание на прекъсването. Беше учтив както винаги, но острият му поглед хвърляше опасни отблясъци под светлината на свещите. — Както и да е, уведомен съм от надеждни източници, че сте решили да се представяте в някои уважавани домове в околността с името Карлтън вместо Гидиън. Намирам това за… интересно. И може би малко, само малко, нали не възразявате, объркващо.
Карлтън се усмихна още по-широко.
— Можем да си спестим тези смущаващи разговори, ако приемете да изпиете една чаша вино с мене. — Той махна небрежно към отворената бутилка и полупразната чаша в другия край на масата. — Най-хубавото вино от избата на госпожа Тинсдейл… или поне тя така казва. Сигурен съм, че ако съм бил подведен, вие ще ми кажете.
Ламбер го изгледа, като че преценяваше дали да приеме поканата, после изведнъж се озова зад Карлтън. Лизи тревожно се размърда на стола си — лейтенантът решително не беше от хората, които тя би допуснала да застават зад гърба й, — но Карлтън не мръдна дори на инч.
— Всъщност, лейтенанте — каза той така, сякаш разговаряше със стар приятел, — защо не вечеряте с мене? Петелът доста изстина, страхувам се, но съм осведомен от надежден източник, че вареното овнешко е превъзходно.
Лизи му хвърли предупредителен поглед. Напразно. Въпреки небрежното държание и непринудените думи, тя усещаше скритото му напрежение, примесено със странно задоволство. Колкото и побъркано да се държеше, той явно се наслаждаваше на опасната игра на котка и мишка. Като че ли не забелязваше, че котките имат сериозно числено превъзходство, и при това са добре въоръжени с много остри нокти.
Какво, за Бога, бе направил Карлтън, че да предизвика това? Независимо колко бе вбесил Ламбер предната вечер, той сигурно не би стигнал чак дотам заради едно разлято канче бира. Наистина ли?
Лейтенантът не даваше да се разбере с каква цел е дошъл. Той им отправи блага усмивка, после взе чашата на Карлтън и небрежно я размаха под носа му.
— Хубав аромат.
Отпи, но задържа виното в устата си и погледът му се срещна с този на Карлтън. Уверен, че всички го гледат внимателно, той извърна глава и изплю виното на пода.
Лизи хлъцна обидена. Карлтън не помръдна и на косъм от мястото си.
Ламбер отново се обърна към тях. Постави чашата обратно на масата с оскърбителен жест.
— Съжалявам. Страхувам се, че е било… заразено.
Усмивката на Карлтън постепенно охладня.
— Учудващо, нали, колко бързо се развалят нещата… подложени на вредно влияние?
Очите на лейтенанта опасно се присвиха, Лизи затаи дъх. Ламбер се наведе към жертвата си.
— Грешка беше да заплашвате лорд Малоран. Сериозна грешка.
Той срещна едни широко разтворени от учудване очи.
— Аз ли? Аз да съм заплашвал негова светлост? Сигурно имате грешка. Никога никого не заплашвам.
— Заплахи. Лъжи. Насилствено влизане в къщата. Представяне за такъв, какъвто не сте. Какъвто никога не е имало. Представяне на подправени или откраднати документи в подкрепа на нелепите ви твърдения. Сигурен съм, че когато негова светлост започне да ви съди, списъкът с обвиненията ще бъде доста дълъг. — Усмивката на Ламбер казваше от ясно по-ясно, че много би се радвал да наблюдава как съдят Карлтън. — Грешка е да се опитвате да подвеждате пер на кралството. Особено когато той е и местният съдия.
— Съдия! Моля, приемете поздравленията ми — Карлтън нехайно напълни чашата си и отпи замислено. — Кажете, негова светлост винаги ли използва чужди кучета да гонят дивеча вместо него?
Лейтенантът сви вежди.
— Какво искате да кажете?
Карлтън замислено разклащаше виното в чашата си, гледайки как гъстата червена течност непрекъснато описва дъги, заплашвайки всеки момент да прелее от ръба.
— Странно — каза той замислен. — Намирам това вино за съвсем прилично. Всъщност превъзходно. Чудя се дали пък вкусът ви не е наред, лейтенанте. Или преценката ви. — Той вдигна очи. — Или може би и двете.
Карлтън отпи още една глътка и прикова поглед в очите на Ламбер.
— Какво искате да кажете? — настоя Ламбер, този път по-остро.
— Ами чудя се какво би казал крал Джордж, ако разбере, че един негов офицер изпълнява поръчки на местен съдия. — Карлтън остави чашата на масата, без да откъсва очи от Ламбер. — Или пък може би се надявате да спечелите нещо като лакействате на лорд Малоран?
Лизи замръзна на стола си, когато зърна убийствения поглед на Ламбер. Карлтън като че ли не забелязваше нищо. Или не го беше грижа.
— Понеже не харесвате виното ми, лейтенанте, и както изглежда, не се интересувате от овнешкото, предполагам, че можем да продължим. — Дясната вежда на Карлтън се повдигна въпросително. — Аз поне мисля, че имате намерение да ме направите гост на негово величество. Или може би на лорд Малоран?
Той деликатно попи устата си със салфетката, остави я до блюдото, бутна назад стола си и стана, без да бърза. Войниците се стегнаха и стиснаха по-здраво мускетите си.
Карлтън огледа залата, сякаш едва сега забелязваше войниците.
— Божичко! Толкова много войници. — Той бавно се извъртя и започна да брои. — Един, двама, трима…
Лицето на Ламбер потъмня от гняв.
— … четири, пет, шест…
— Гидиън!
— … седем, осем. Осем войници с мускети и байонети. Няма що, лейтенанте, поласкан съм! Лично аз не бих помислил, че ще успея да се преборя с повече от четирима или петима. Петима може би, ако броите и този жив скелет — и той посочи към ухиления редник.
Редникът пристъпи към него с изкривено от ярост лице. Другарите му се хвърлиха от две страни към него, сграбчиха го и го дръпнаха назад.
— Добре, четирима, заедно с него.
Ламбер не обърна внимание на подигравката. Кимна на разярения редник. Мъжът в миг се отърси от тези, които го държаха, скочи и сграбчи Карлтън за ръката.
— Да вървим — изрева той, размахвайки мускета си.
— Наистина. Само че най-напред… — и той взе полуизядената кълка на петела от чинията си миг, преди драгуните да го извлекат от залата.
— Така значи, ще бъда прокълнат — заяви Оливър Хардуик.
— Без съмнение! — рече любимата му. — Какво ще правим, Оливър?
— Да правим ли? Защо трябва да правим нещо? Той е само един проклет колонист, Бес, и се държеше доста нахално с нашата Лизи. Видях го как я гледа, даже ако ти не си видяла!
— Точно така ме гледаше и ти, но сега не говорим за това.
— Заслужаваше си да му изстудя вечерята, обаче този лейтенант ме надмина. Не съм си и помислял, че някой ден ще бъда благодарен на тия проклети червени куртки, обаче точно така се получи, нали? Човек никога не знае.
— Само че аз знам, и ще направя нещо!
— Не ставай смешна, Бес! Сега няма какво да се занимаваме с този мъж. Освен това не можеш да тръгнеш подир войниците, както са така разгорещени. Знаеш, че не можеш да мърдаш оттук!
— Да, но все пак мога да летя из двора и в конюшнята. С годините понаучих няколко трика от тебе и смятам да ги оползотворя възможно най-добре!
Тя замълча за миг и отлетя към конюшнята.
— Впрочем, Оливър, виж какво направиха на прясно намазания под на Лизи!
