— Знаете ли — каза доверително Джон, докато драгунът, когото бе обидил, го избута грубо през вратата и излезе след него в настлания с камъни двор на хана, — никак не е приятно човек да се разкарва насам- натам в такава влажна вечер. Защо не дойдете например другата седмица? Дотогава дъждовните облаци ще са се разсеяли, не мислите ли?
— Тихо там! — изсъска войникът, и отново го блъсна. — По заповед на лейтенанта. И на негова светлост.
Джон успя да се въздържи да не цапардоса дребосъка по грозната мутра, което му струва много усилия.
Почувства, се като глупак, макар че за нищо на света не би се издал. Не заради сегашното обвинение срещу него, а защото трябваше да бъде подготвен. В разговорите, които бе дочул в кръчмата предната вечер, имаше достатъчно много намеци, че Ламбер, надявайки се да се облагодетелства и да се издигне по-бързо, е започнал да служи повече на Малоран, отколкото на краля.
Твърде късно Джон бе осъзнал, че е трябвало да гледа не колко пълна е пазвата на мис Лизи, а да внимава за собствените си работи. Очевидно този противен дъжд бе влязъл дълбоко в мозъка му и го бе разкашкал. Трябваше да бъде подготвен, трябваше. Бе очаквал чичо му да предприеме подобни стъпки, но не и толкова скоро, не и така нагло.
Дъждът отдавна бе спрял. Малките кални локви по настлания с камъни двор отразяваха светлините на фенерите по такъв начин, че войниците край него изглеждаха като някакви чудовищно разкривени великани. Нощният въздух бе хладен и все още наситен с влага, която накара Джон да потръпне. Не му бяха позволили да си облече палто или да вземе шапка. Ухиленият редник сигурно искаше да го поизмъчи.
Двама войници отидоха към конюшните, за да доведат конете на лейтенанта и сержанта, а останалите обградиха Джон, сякаш се страхуваха, че той ще им избяга, вместо кротко да тръгне от хана заедно с тях. Някой сигурно ги бе предупредил, че не бива да допускат арестантът да им се изплъзне. Ламбер? Малоран? Или и двамата?
Беше тук едва трети ден и вече си бе спечелил двама врагове. Своеобразен рекорд, дори за него.
Той въздъхна и отхапа от кълката на петела, която бе взел от чинията. Стомахът му куркаше, протестирайки срещу празнотата там вътре. В този миг дори овнешкото, което така презрително бе отхвърлил, му се струваше изкусително предложение.
Преди да успее да хапне втора хапка, от хана излезе Ламбер и се насочи право към него. Вече не се преструваше на безразличен, прескачайки внимателно локвите, които можеха да изкалят блестящите му лъснати ботуши.
Войниците около Джон отстъпиха настрани, наблюдавайки внимателно и командира, и арестанта си. Ламбер застана пред него. Тъй като фенерите бяха зад гърба му, Джон не можеше да види изражението на лейтенанта, но не му и трябваше никаква светлина, за да разбере, че онзи е ужасно доволен от себе си и има недвусмисленото намерение да се позабавлява със затрудненото положение на своя арестант.
— Съжалявам, господин… ъ-ъ… Гидиън, че ще трябва да вървите почти една миля до къщата, където са разквартирувани войниците ми. Моята квартира е малко по-далече, но се страхувам, че не мога да ви предложа същото… гостоприемство, което те биха ви предложили.
Джон усещаше как лейтенантът се усмихва подигравателно, дори без да може да види лицето му.
— Те ще ви държат там, докато на лорд Малоран му бъде угодно да се заеме с вашия случай — продължаваше Ламбер. — Въпреки че пътят е доста неравен и много кален, сигурен съм, че ще се насладите на малката си вечерна разходка.
— О, така ли! — подметна Джон и отхапа оскърбително голямо парче от кълката.
Ламбер я изби от ръката му. Тя цопна в една от най-дълбоките локви, опръсквайки краката на войниците наоколо.
Джон погледна мътната вода, където потъна остатъкът от вечерята му, после бавно се обърна с лице към Ламбер.
— Това, лейтенанте, беше открито предизвикателна постъпка — каза той извънредно бавно. — Мога дори да изляза от кожата си.
Войниците се размърдаха неспокойно от двете му страни, не знаейки какво да предприемат при нескритата заплаха в гласа му. Ухиленият редник подскочи към него, явно надявайки се Джон да избухне.
— Заради студеното пиле ли? Драги ми господине! Не бих си позволил да ви оставя да се унижавате, вечеряйки в такива плачевни обстоятелства. Сигурен съм, че госпожа Тинсдейл ще бъде достатъчно благосклонна да нареди да ви приготвят друго… стига, разбира се, да се върнете в нейното заведение.
Сякаш повикана от думите на лейтенанта, Лизи изведнъж изникна на вратата. Тя се поколеба за миг, докато очите й свикнат с тъмнината, после прекоси двора и стигна до тях, като стъпваше внимателно по изкаляните камъни. Войниците зашушукаха неуверено, не знаеха дали да я пуснат до арестанта. Тя обаче реши въпроса, преди Ламбер да се намеси.
— Я се дръпни, дръвник такъв — и избута първия, който й попадна на пътя. — Пречиш ми да мина.
Войниците веднага отстъпиха настрани, но въпреки това не бяха толкова бързи. Тя изблъска с рамо най-едрия, от което той цопна право в локвата отзад. Лизи не се и опита да бутне Ламбер — тя просто не му обърна никакво внимание. Войниците наоколо изобщо не я притесняваха, все едно бе сама с Джон.
Ако тази девойка продължеше да се държи така, той сигурно щеше да се влюби в нея, независимо колко е своенравна и заядлива.
— Донесох ви това — и тя протегна към него някакъв чудноват вързоп. — Шапката и наметалото ви. Хълдспет нямаше време да сложи бельо. Мога да ви го пратя, ако стане нужда. Вярвам, че няма да се наложи.
— Сигурен съм, че няма — каза Джон, поемайки с благодарност вързопа от ръцете й. — Щом лейтенантът разбере какъв труден гост съм, ще направи това, с което вие го заплашихте, и ще ме изхвърли на пътя. Или в калта, което е напълно възможно.
Ламбер издаде дълбок боботещ звук някъде от дълбините на гърлото си.
— На ваше място не бих разчитал на това — отбеляза той и се отдалечи, като извика на хората си да му доведат коня.
Джон нахлупи шапката и понечи да разгърне наметалото. Забеляза напрежението на Лизи само миг, преди да усети, че наметалото му е странно натежало. Да не би да е успяла да намери пистолетите му и да ги пъхне във вътрешния джоб? Надяваше се да не е така, по-скоро заради нея, а не заради себе си.
— Ще ми бъде много приятно, ако накарате Хълдспет да ми затопли чаршафите, докато ме няма — рече Джон, намятайки небрежно дрехата на раменете си. — Ще се радвам да си почина в удобно легло, след като съм се възползвал от гостоприемството на лейтенанта.
— Ще ви запазя стаята, но ви предупреждавам, цената е една и съща, независимо дали спите в леглото, или не.
— Говорите като образцова ханджийка!
— Варда!
Предупредителният, вик зад гърба им дойде само секунда, преди да ги оглуши едно яростно изцвилване. Бясно препускащият кон на лейтенанта отчаяно се опитваше да хвърли ездача от гърба си. Войниците се разбягаха на всички страни, без да се погрижат за арестанта си. Джон сграбчи Лизи и я издърпа, но тя се освободи от ръцете му, за да види какво се е случило.
Само преди минута животното бе излязло от конюшнята спокойно, като че ли полузаспало. Сега то подскачаше като обезумяло, въртеше се, приклякваше и пръхтеше, подхлъзвайки се по измокрените от дъжда камъни, залиташе, извърташе се настрана и продължаваше бесния си танц.
Ламбер бе превъзходен ездач, но само здраво лепило би го задържало на седлото. Той се раздели с него в най-високата точка на един особено зрелищен скок и прелетя през половината двор, цопвайки с едно продължително „О-о-о-х!“ право в средата на най-голямата локва, която изобщо можеше да се намери в двора.
В мига, когато се освободи от ездача си, конят вдигна глава и спря на едно място, като пръхтеше и пускаше пяна, но вече с доста спокоен вид.
Ламбер се опита да надигне глава. Усилието явно бе твърде изтощително, защото той изстена, отпусна
