Това обясняваше всичко останало — че лорд Малоран проявява толкова силен, личен и може би злонамерен интерес към един странник, че Карлтън пътува под измислено име, че предната сутрин я бе питал как се стига до Малоран Хол.
Това обясняваше и поведението му първата вечер в кръчмата, когато се заслушваше в разговорите наоколо си с много повече интерес, отколкото човек би предположил у обикновен пътник. В онзи момент тя бе отхвърлила тази мисъл, беше се упрекнала, че си въобразява твърде много, но Гарик Ъгли и Бенджамин Хойл и жените им почти цялата вечер обсъждаха подробностите на този стар скандал. Ако Джон Карлтън действително беше наследник, на лорд Малоран, вниманието му към техния разговор получаваше напълно смислено обяснение.
А ако той беше законният наследник, тогава тя имаше още по-малко основания да му помага; но понеже бе арестуван по заповед на самия лорд Малоран, това представляваше очебиен опит за извращаване на правосъдието.
Тя срещна студения питащ поглед на Ламбер и в нея нахлуха съмнения.
Ако Джон Карлтън не е онзи, за когото се представя, ако се съди по писмата у него, значи има лоши намерения и ще е най-добре тя да се държи възможно най-далече от него и работите му.
Като че ли, за да подсили неизказаните й съмнения, Ламбер посегна към стола от отсрещната страна на масата, избутвайки със сдържано нетърпение подноса от чая. Ожуленото му лице странно контрастираше с елегантния сребърен сервиз.
— Кажете — поде той, — откога познавате този Гидиън?
Лизи потръпна от обвинителната нотка в гласа му, внезапно се почувства застрашена и неуверена.
— Отседна в хана онзи ден вечерта. Когато вие и хората ви дойдохте в кръчмата.
— Никога преди ли не сте го виждала?
— Не, защо питате?
Да не би да бе доловила оттенък на ревност в гласа му?
— Защо питам ли? — Той се облакъти на масата и се наведе към нея като селски ерген, който закача любимата си… или като ловец, който тормози жертвата си. — Защото това е мое задължение. Защото според мене е… интересно… че мъж, който е тук съвсем отскоро, така лесно е спечелил благоразположението ви.
— Моето благоразположение!
Усмивката му стана хладна и жестока.
— Вашите целувки. Може би и нещо повече, макар да не съм бил очевидец.
— Никога не съм целувала този мъж.
— Наистина?
Лизи го изгледа с погнуса.
— Ако още не го знаете, лейтенанте, бих казала, че във възпитанието ви липсват не само основните уроци по прилично държание.
Той се наведе още повече.
— Да не би да ми предлагате да запълните тази празнота?
— Разбира се, че не! — Лизи се изправи рязко. Разговорът отдавна бе навлязъл в опасна територия. Достойното оттегляне беше единственият й шанс. — Тъй като виждам, че не можете да отговорите на въпросите ми, ще ви пожелая приятен ден.
Едва след като излезе в коридора, тя се осмели да се обърне и да го погледне. И веднага съжали, че го е направила. Той не бе помръднал от стола, но я наблюдаваше с такова изражение на обезобразеното си лице, което не предвещаваше нищо добро нито за нея, нито за Джон Карлтън.
Два дни. Цели два дни вече го държаха в тази тясна, студена каменна къща — всъщност вече трети ден — и вече му беше дошло до гуша.
Джон се изпъна по гръб на тясното легло, сключи ръце под главата си, кръстоса глезени и се взря в мрачния, изпъстрен с петна таван над него. Гледката не беше очарователна, но поне бе нещо по-различно от унилата петносана стена насреща.
Единственото, с което се утешаваше, бе, че и войниците, които го държаха арестуван, не бяха в по- добро положение — те или стояха в стаята при него, или спяха в също такива студени съседни стаи. Ядяха каквото и той ядеше, а това бе още по-потискащо от обстановката. Дъртата вещица, която държеше тази бърлога, имаше несравнимата способност да прегаря всяко ядене, включително вареното овнешко.
Снощи, с куркащ от глад корем, бе сънувал овнешкото на Лизи.
Бе сънувал и Лизи естествено — мъчителни сънища, които така бяха сгорещили кръвта му, че дори тази ледена стая му се бе сторила гореща и в съня си бе изритал всички мърляви завивки. Сънят още го безпокоеше, но това бе физическо притеснение, съвсем естествено, като се вземе предвид колко изкусителна бе самата жена.
Ами сънуваното овнешко? Сега
Джон се размърда неспокойно на коравия сламеник, сбръчквайки погнусено нос от вонята на стара слама и непрани чаршафи. Няма друг начин, ще трябва да избяга.
Бягството нямаше да бъде толкова сложно. Щеше да зашемети придружителите си, докато го водят към клозета — никак не му бе трудно да убеди пазачите си, че този преход е за предпочитане, вместо всеки ден самите те да изхвърлят кофата му за естествени нужди, — после щеше да отмъкне кон от конюшнята и да изчезне в нощта.
По това време всички войници, с изключение на нещастника, поставен да го пази, щяха да си топлят коремите и гърбовете в близката кръчма. Мизерно място в сравнение с „Крал Джордж“ на Лизи, ако се съди от коментарите им, но по-добро, отколкото самият крал бе им отредил. Часове щяха да минат, преди да се върнат и да открият другаря си вързан и килията на затворника празна.
А после?
Във Вирджиния просто би се укрил в гората и стоял там, докато бъде безопасно да се покаже. Йоркшир не предлагаше подходящи гори и докато вирджинците щяха с радост да помогнат на човек, който е предизвикал гнева на войниците на крал Джордж, местните хора като че ли не бяха толкова приятелски настроени. Във всеки случай не дотолкова, че да го скрият за четири-пет дни, докато Уилям Рандал се върне в дома на предците си. И то при положение, че Рандал се върне тогава, когато е казал да го очакват.
Джон се загледа мрачно в едно особено грозна петно от влага. Проклетник такъв! Защо не си стои тихо и мирно у дома, където му е мястото, ами препуска насам-натам през половин Англия да върши добри дела, за които дори един от всеки десет облагодетелствани едва ли ще се сети да му благодари?
Това беше положението. Колкото и да не му се искаше да остави недовършена работата, възложена от баща му, Джон трябваше да сведе срещата си с Рандал до едно любезно писмо, което да му прати половин час, преди да се качи на кораба за Америка. Няма да свърши никаква свястна работа, ако просто остане тук и пукне от студ, защото особено продължително се е възползвал от чичовото си гостоприемство.
Почти съжаляваше. Макар да не бе харесал особено нито Йоркшир, нито Англия, би предпочел да дочака връщането на Рандал, удобно настанен в най-доброто легло на „Крал Джордж“, с добрата храна на „Крал Джордж“ в корема и ако има достатъчно късмет, с Лизи, която да му стопли чаршафите.
Джон изведнъж отново кръстоса крака. Самата мисъл за Лизи предизвика смущаващи промени в известни части от анатомията му.
Което означаваше, че му предстои цял низ от неспокойни часове, защото мисълта за Лизи изведнъж се превърна в основното му развлечение, смущаващо или не.
Жалко, че не бе имал възможност да направи нещо повече, а не само да я сънува. При условие че има на разположение достатъчно време, и най-нерешителната жена ще може да оцени правилно чара му… а според него Лизи далеч не бе толкова нерешителна, колкото обичаше да се показва.
Два дни, вече почти три, откакто Ламбер и хората му бяха отвлекли Джон Карлтън от хана. Време повече от достатъчно, за да изтрие този мъж от мислите й, независимо че вещите му все още стояха в най- добрата й стая. Но колкото и да се опитваше, Лизи осъзнаваше, че не може да го прогони от ума си.
Мисълта за него беше там, когато тя си вършеше всекидневната работа, явяваше се в странни моменти,
