Отвори очи и изпусна болезнен стон, заслепен от светлината, после опипа главата си, и отново изстена.
— По дяволите! По дяволите!
Ръженът, очевидно не го бе наранил чак толкова силно.
Лизи пусна в легена окървавения парцал, който държеше.
— Можете ли да седнете?
Той я изгледа недоверчиво.
— Защо? Да не смятате пак да ме цапнете?
— Не точно сега, но за в бъдеще не обещавам.
— Не е много успокояващо.
— Повече е, отколкото заслужавате. Хайде. Сядайте!
Тя се наведе да му помогне, но той я отблъсна раздразнено и бавно се надигна, отначало на лакът, а после полека успя да седне. След миг обаче клюмна напред, подпря лакти на коленете си и стисна главата си с ръце.
— По дяволите!
— Май вече го казахте.
Без да иска, бе започнала да изпитва известно чувство за вина, задето го е наранила. Което само показваше колко мекосърдечна може да бъде една жена към подобен мъж.
Лизи се залюля напред-назад на пети и се замисли.
— Не можете да си тръгнете — каза тя. — Не и тази нощ.
— Трябва — промърмори той.
Не изглеждаше особено щастлив при тази перспектива.
Лизи не му обърна внимание.
— Не мога да ви настаня в предишната ви стая. А не мога да ви оставя и тук.
Той обърна глава, както бе подпряна в ръцете му, точно колкото да я погледне с крайчеца на окото си.
— Какво великодушие. Учуден съм, че не ми предлагате най-тъмната и най-влажната си изба.
— Бих могла… особено щом вече така си и миришете.
Той трепна.
— Проклетото мухлясало сено.
Лизи се направи, че не чува мърморенето му.
— Лошото е, че първо ще ви търсят в избата. И веднага след това ще проверят конюшнята. Може да сметнат, че си търсите по-чисто местенце от последното, където са ви настанили.
Той изръмжа. Лизи сметна, че това е знак на съгласие.
Тя сви вежди, размишлявайки върху възможностите.
— В стаите на другите гости е доста рисковано. Ламбер ще ги провери до една, а пък никой нищо не казва, когато на Моли или Хълдспет им хрумне да влязат в някоя от тях.
— Предани работнички, нали? — подхвърли той язвително.
Тя се засмя. Не можа да се сдържи.
— Не, но когато си мислят, че не ги виждам, влизат в някоя стая и изкарват по една следобедна дрямка.
— Аха — каза той, и отново отпусна глава в ръцете си.
Лизи поклати глава. Мъжете по някой път са такива жалки същества. И все пак…
За пръв път, откакто бе разбрала кого е ударила, Лизи го погледна — наистина го погледна. Не представляваше особено внушителна гледка.
Тридневната брада замазваше ясната линия на челюстта му. Косата му изглеждаше така, сякаш никога не е виждала гребен, а от едната страна се беше слепнала от кръв. Раната щеше да се затвори до сутринта, но отстрани на главата му имаше подутина, голяма колкото гъше яйце. Лизи бе свалила наметалото, но палтото му беше изпомачкано и изцапано, панталоните мръсни, а чорапите и обувките целите в кал.
И миришеше ужасно.
В този момент Джон Карлтън беше опърпан, мръсен, окървавен и в никакъв случай нямаше героичен вид. Защо тогава въздействаше така силно на чувствата й и пораждаше у нея такъв трепет, такива странни усещания, без дори да си го е поставял за цел?
Лизи се застави да върне мислите си обратно към настоящия проблем.
— Къде си оставихте коня?
С доста усилия Джон успя да се съсредоточи върху въпроса й.
— Пуснах го при реката — каза той най-накрая със слаб глас, като едва изричаше думите. — Все едно се е спънал в камъните и ме е хвърлил.
— Хъм. Това може малко да ги забави.
— Трябват ми само няколко часа, за да стигна достатъчно далече и да не могат да ме хванат. — Той вдигна бавно глава от ръцете си и простена. — И друг кон. И нещата ми.
— И глава, която да ви върши работа! В това състояние никъде няма да ходите!
— А кой е виновен за това, ако позволите да ви попитам?
— Самият вие, и не ми казвайте, че не е така!
Само като си помисли, че преди миг и се бе сторил привлекателен! Този мъж е един самонадеян грубиян с непоносимо лош характер.
А тя е глупачка.
Лизи въздъхна. Ако имаше поне малко здрав разум, щеше да го изхвърли и да оставя Ламбер да се оправя с него. Но когато ставаше дума за Джон Карлтън, всякакъв здрав разум незабавно излиташе през вратата, от която влезеше той.
Тя го хвана за ръка.
— Хайде, елате. Има едно наистина сигурно място, където ще ви скрия, колкото и да не ми се иска да го правя. Само че никога няма да стигнем там, ако не се изправите и не престанете с това бебешко скимтене.
Откакто бе влязъл тук, виждаше всичко двойно. Ето, двойната Лизи не беше никак лошо нещо. Но решително не му харесваше да вижда пред себе си две студени, мрачни стаи. Особено щом вътре в черепа му биеха безмилостно поне една дузина чукове.
Джон се намръщи, сгърчи лице и присви очи, докато почти се превърнаха на цепки, опитвайки се да види стаята като единна, цялостна картина. Успя, но от това самото място не стана по-привлекателно.
—
— Никога няма да им хрумне да ви търсят тук. Тази стая е стояла затворена почти двайсет и пет години.
— Сигурно — измърмори той. — Такива паяжини не се събират за една седмица.
Той се обърна и заразглежда стаята. Движението вдигна облак прах от гъстите сиви талази по пода и той кихна.
— И толкова прах — прибави Джон кисело.
Дори невинното кихане накара чуковете в главата му да заблъскат два пъти по-силно.
Лизи не му обръщаше внимание. Тя се движеше из стаята като замаяна, придържайки с една ръка тежкия шал, който бе метнала на раменете си като щит срещу нещо, което само тя бе в състояние да види. Очите й се разшириха, когато вдигна свещта по-високо, за да разгледа оплетените с паяжина ъгли.
— Двайсет и пет години — каза тя малко по-високо, за да го чуе и Джон.
В гласа й се долавяше странна нотка на смайване и възхита, сякаш стаята и всички спомени в нея я омайваха толкова силно, колкото я плашеше видът й.
Ако не беше толкова слаб, Джон щеше да вземе някой кон и да се махне оттук много преди Ламбер и хората му да вземат да ровят с мръсните си зурли из двора на „Крал Джордж“.
За съжаление Лизи беше права — той не можеше никъде да мръдне. Дори идването от нейната стая дотук му струваше огромни усилия; точно сега беше толкова замаян, че не можеше и да стои изправен. В такова състояние не можеше да излезе и в двора на хана… ако изобщо успееше да стигне дотам.
