избледняваше понякога, за да изникне отново, когато тя най-малко я очакваше. Виждаше го седнал до огнището в кръчмата, чуваше смеха му, усещаше как наблюдава всичките й действия. Съзираше го да я чака на стълбите посред бял ден, лицето му изплуваше под светлината на свещите, глъчката в хана по чудо затихваше и тя с необяснима сигурност усещаше дъха му в тишината.
Бе с нея, когато си лягаше вечер и когато се събуждаше сутрин, нахлуваше в сънищата й през цялото време, измъчваше я със смеха си и с целувките си, и с обещанието за нещо, което тя все още не можеше да долови в цялата му пълнота. Нещо прекрасно.
Всичко това я плашеше и пораждаше у нея усещането, че се носи в бягство из целия хан, спасявайки се от невидимото му присъствие, което бе много по-реално от това, на дебелата Берта, на подсмърчащата Нида или на наплашената малка Хълдспет, която постоянно й напомняше каква е цената на подобни неразумни мечтания.
Най-много я плашеше това, че навярно така се е чувствала и майка й, когато се е влюбила в баща й, разбойника, когото хората на краля преследвали безмилостно из тресавищата, вбесени от неговата смелост и пренебрежение.
Лизи веднага отхвърли зародилата се мисъл. Тя не е като майка си. Не е!
Тя е Елизабет Аштън Тинсдейл. Практичната, разумна Лизи, която не се трогва от мъжките усмивки или прищевки. Нетрепващата твърдоглава Лизи, която по-скоро ще седне да се занимава със сметките си, отколкото да си пилее времето да тича след младите мъже, започнали да посещават често хана, откакто бе започнала да се превръща в жена.
Ако бе допуснала из главата й да се мотаят подобни глупави мисли, отдавна да се е влюбила поне в един от върволицата младежи, които я бяха ухажвали. Бяха я преследвали, както кучета преследват заек, ако трябва да бъдем точни. Така се бе чувствала тя. Като че ли е някаква плячка и те са решили да я притиснат и да я довършат.
На нея тия номера не й минаваха и така им беше заявила.
Номерата на Джон Карлтън също не й минаваха! Да гние там в килията си кучето проклето! И щом пазачите му не позволяваха да му бъдат предадени тоалетните принадлежности и бельото, което бе пратила, ще събере всичките му неща и ще ги остави някъде на сигурно място, докато дойде сам да си ги вземе. После ще накара някоя от жените да изчисти цялата стая, така че нито следа да не остане от неговото присъствие.
Ако и това не го накара да изчезне от мислите и, поне ще изтрие всякакъв знак, че някога е бил тук.
Не й отне много време да напъха малкото му вещи обратно в дисагите. Лизи стегна здраво кожените върви и закопча катарамите. Свърши тази работа с охота, сякаш бе възможно собствените й непристойни мисли да бъдат точно така прецизно опаковани и изхвърлени от ума й.
Тя взе дисагите и тръгна да излиза, но спря, виждайки Нида, застанала на вратата, да обгръща стаята с жаден поглед.
— Я виж ти. — Миячката подсмръкна и потърка носа си с опакото на ръката, като дори не си направи труда да приглади назад рошавата коса, която висеше на объркани кичури покрай лицето й. — Значи господинът няма да си идва, а?
— Не знам.
Любопитството на девойката породи у Лизи смътно безпокойство.
Тя знаеше, че повечето от слугите й си изпросват безплатна пиячка в „Бика и глигана“ в замяна на интересни клюки за гостите, отседнали в „Крал Джордж“. Затова нямаше и нищо необичайно в интереса на Нида сега, когато Карлтън беше арестуван, но Лизи осъзна, че се отнася с девойката по-рязко, отколкото би трябвало.
— Нида, моля ти се, намери Хълдспет и й кажи да дойде при мене — каза тя. — Или Моли. Която намериш първа. Обещах на господин… Гидиън да му запазя стаята и искам някоя от тях да я проветри. Днес — добави тя по-рязко, когато видя, че Нида се колеба.
— Хълдспет е в градината, помага на Берта да бере подправки, колкото са останали, а Моли лъска съдовете в кръчмата. — Острият й поглед заигра. — Искате ли аз да я изчистя, мис Лизи? Мога. На драго сърце. Наистина.
— Не. — Лизи изрече неуверено думата, смутена от неразумните си предположения относно девойката. — Няма нищо, Нида. Ще кажа на Моли да дойде, щом се освободи. Върви си в кухнята. Знаеш как се кара Берта, когато те няма, и тя има нужда от тебе.
Дори да знаеше нещо, Нида не се издаде. Погледът й се закова върху дисагите, които държеше Лизи.
— Изнасяте ли ги? Мога да ги изнеса вместо вас, а?
Лизи стисна по-здраво дисагите.
— Няма нужда. Ще стоят тук, докато господин Гидиън се върне. Сега върви. Слез в кухнята, Нида. Аз ще се оправям с останалото.
Този път дори Нида нямаше как да пренебрегне заповедта. Тя сгърчи лице, подсмръкна здравата и нерешително изпълни нареждането.
Бе глупаво, но въпреки това Лизи изчака стъпките на слугинята да заглъхнат и едва тогава затвори стаята и отиде да остави дисагите на сигурно място, далеч от обсега на когото и да било.
Нищо! Нищичко не е останало! Дрехите, дисагите, нещата за бръснене. Всичките му писма. Всичките!
Застанал сред стаята си в „Крал Джордж“, Джон не преставаше да ругае.
Проклетница такава! Беше й казал да му запази стаята! Да не би да си е помислила, че няма да се върне? Само три дни са минали, а тя вече е опразнила стаята. Ако имаше пътници по това време на годината, сигурно щеше и да настани някого в леглото му.
Джон изръмжа при вида на оправеното легло. То блестеше сребристобяло под бледата лунна светлина, която се промъкваше през отворения прозорец, издуто от обещания за почти греховни удобства. Жалко, че няма време. С удоволствие би спал поне още една нощ в чисти чаршафи.
Трябваше възможно най-скоро да намери дисагите си и цялото им съдържание, само че откъде да започне търсенето сред всичките тия купчини от вехтории?
Отговорът беше очевиден. От самата Лизи, естествено.
Нейните стаи бяха в срещуположния край на коридора. Знаеше, защото бе стоял там, в тъмното, още първата вечер, когато я видя да идва от кухнята и да се отдалечава с бавни стъпки към стаята си. Бе сметнал, че е неуместно да любопитства, защото споменът за стройната й фигура, едва очертаваща се на светлината на единствената свещ в ръката й, бе господствала досега в сънищата му. Но вече имаше възможност да се реваншира.
Той прекоси предпазливо коридора, като внимаваше да стъпва тихо, но независимо от усилията му старите дъски на пода пукаха и скърцаха. За щастие вратата на стаята й не беше залостена. Тъй като нямаше отседнали гости, които да я смущават, нямаше защо да се заключва.
Джон вдигна с усмивка мандалото и бутна с лекота масивната врата. Предпочиташе да не се бави, защото тя със сигурност щеше да превърне живота му в ад заради този малък номер.
Стаята бе по-малка, отколкото бе очаквал. Прозорецът, който нямаше капаци, пропускаше вътре достатъчно лунна светлина, за да изпъкнат очертанията на едно високо, тясно легло, опряно до отсрещната стена, кресло с висока облегалка пред камината до леглото и една маса със стол по средата на стаята, точно срещу вратата. Лесно можеше да се движи вътре, дори на тази слаба светлина.
Джон притвори вратата точно толкова внимателно, както я бе отворил. Спря за миг, напрягайки се да долови шума, ако тя евентуално се размърда. После полека започна да се доближава до леглото.
Точно в този момент адът избухна пред него.
Смразяващ писък, последван от силни стонове, раздра въздуха. Стреснат, Джон се спъна, после направи още една крачка напред. Оглушителната врява, изглежда, го бе объркала повече, отколкото смяташе, защото още на мига се спъна в стола, който — можеше да се закълне — само преди миг не беше там.
Джон се просна на пода, и ревът му бе не по-малко оглушителен от одевешния писък. Той се затъркаля,
