Стаята поне беше суха. Трябваше да се примири единствено с паяжините и праха, които тук заместваха плесента и влагата заедно с всичките им отвратителни спътници. Като се има предвид къде бе спал последните три нощи, няколко паяка със сигурност нямаше да обезпокоят съня му.
Лизи беше права и за друго — докато пази тишина, никой няма да заподозре, че е тук. Никой не бе влизал в стаята от четвърт век насам. През цялото това време хората винаги я бяха мислили за заключена, дори навярно изобщо бяха забравили за нея. Ключът, който Лизи бе изровила от дъното на един сандък в стаята си, едва не се счупи под натиска и в ръждясалата ключалка.
Джон погледна към Лизи. Тя стоеше там, осветена от свещта, оглеждайки мълчаливо стаята. Беше с гръб към него, но дори под грубия, шал той долавяше напрежението в раменете й.
Въздъхна, почувствал внезапен прилив на срам. Видя се отстрани — един невъзпитан неблагодарник с отвратителен характер. Тя поемаше голям риск, като го укриваше. Може би още по-голям от този, който той поемаше, укривайки се тук. Не можеше да направи кой знае колко за нея, но поне можеше да й отвърне с малко любезност.
— Сигурно едно време е била приятна стая — каза той, хващайки се за първото, което му дойде наум, като се опитваше да смекчи одевешната си грубост. — Защо дядо ви я е затворил така?
В първия момент изобщо не беше сигурен, че го е чула. После тя бавно се обърна с лице към него, а очите й бяха така разширени, че сякаш бяха погълнали побледнялото й лице.
— Майка ми е умряла тук.
Гласът й бе равен, без никаква следа от вълнение.
Джон трепна и мълком се прокле заради глупостта си. Трябваше да се досети. Ако главата му беше в ред, сигурно щеше да се сети.
— … Съжалявам. Как е умряла? При раждане ли?
— Не.
Тази единствена дума преряза с напрежението си студения неподвижен въздух и увисна в него.
Точно когато Джон мислеше, че тя няма да каже нищо повече, Лизи добави:
— Самоубила се е. Застреляла се в сърцето с мускета на една червена куртка, а аз съм лежала в люлката си в кухнята. — Пое дъх дълбоко и с мъка. — Тогава съм била на четири месеца.
Преди Джон да измисли какво да отговори, тя тръгна към вратата и рязко я отвори. Застанала с ръка на резето, тя се поколеба за миг, после изведнъж се обърна и го погледна.
— Спокойни сънища, Джон Карлтън. Оздравявайте бързо. Искам да се махнете оттук веднага щом бъде безопасно и можете да яздите.
Погледите им се срещнаха.
— Ако не и преди това — прибави тя твърдо.
В следния миг Лизи затвори вратата след себе си, оставяйки го в тъмното.
— Това не ми харесва, Бес — изръмжа Оливър. — Тая работа хич не ми харесва.
Бес погледна със смутено изражение първо него, после вратата, през която бе излязла дъщеря им. След това изгледа опърпания мръсен колонист, който стоеше насред стаята като ударен с дърво по главата.
— И на мене не ми харесва, любов моя, но ако наредим нещата както трябва, може да се получи нещо добро. Имам някакво предчувствие за него и Лизи, нали се сещаш. Хубаво предчувствие.
— Брр — изръмжа отново Оливър с отвращение. Той изгледа враждебно и раздразнено неканения колонист, преди да се обърне отново към възлюбената си. — Ела, Бес. Не ми дава сърце точно сега да се разправям с него. Ей Богу! Колонист! Хайде! И само като си помисля, че нашата Лизи го доведе! Това вече на нищо не прилича!
С тези думи той профуча през вратата и излетя от стаята, без да погледне дали Бес идва подире му.
Джон чу изскърцването на ключа в ключалката, а след това звука от чехлите й, които се отдалечаваха по коридора.
После не чуваше нищо друго, освен тишината в стаята, която бе стояла празна четвърт век, обитавана само от призраци, горчиви спомени и нищо друго.
Какво има в тази Англия, че хората тук така отчаяно се вкопчват в миналото? Баща му беше построил къща и бъдеще за себе си в Новия свят, но въпреки това миналото властваше в мислите му. Дори на смъртното си легло се бе борил да поправи грешки от преди половин век, бе изпратил сина си да направи онова, което той не бе могъл. А сега и Лизи, оплетена в спомени за събития от времето, когато е била кърмаче.
Джон не разбираше нищо. Никога не бе успял да го разбере. Може би самият той е прекалено много плод на Новия свят, където от значение бе само бъдещето, не и миналото.
Той пое дълбоко дъх, после още веднъж. Не смяташе да се занимава с този въпрос през нощта. Главата го болеше ужасно там, където Лизи го бе цапнала, а студът в стаята вече проникваше в костите му. Трябваше да си почине, колкото може, в кратките часове, които му предстояха. Утре вечер на всяка цена трябва да бъде далече оттук, колкото може по-далече, повече заради Лизи, отколкото заради себе си.
Върна мислите си към стаята, опитвайки да се ориентира отново в тъмното.
На единствения прозорец нямаше капаци, но двайсет и пет години прах и мръсотия така добре бяха замазали стъклата, че вътре проникваше само един слаб лъч лунна светлина. Повечето подробности се губеха в тъмнината, но поне леглото като огромна сива камара се мержелееше в мрака.
Той закопня за удобното топло и чисто пухено легло на долния етаж. За своето пухено легло, независимо че Лизи бе преместила нещата му.
Отправи се примирено към леглото. Удари челото си в страничния му стълб миг, преди брадичката му да се сблъска с таблата. Болка прониза главата му и пропълзя по крака. Той сграбчи стълбчето, изруга тихо и внимателно опря глава в дървото. Главата му се завъртя и усети, че му се повдига.
Толкова силно ли трябва да го цапардоса Лизи?
Когато замайването премина, той се пусна от безценната си опора и полека пропълзя по покривката до горния край на леглото. Неуверените му движения вдигнаха невидим прах, който му влезе в носа й изкара сълзи от очите му.
Стисна горния край на покривката и я дръпна рязко, за да махне праха, наслоен там от двайсет и пет години. В следния миг едва не се задуши от неудържима нужда да кихне. Кихавицата му скоро премина, но това накара още една дузина чукове да заблъскат така яростно в черепа му, че сякаш щяха да го строшат.
Помисли да се загърне в наметалото и да се свие на някой стол, но столовете и подът щяха да му убиват и бяха също толкова прашни, колкото и покривката на леглото, а наметалото не можеше да го опази от студа. Нямаше друг начин — без да сваля ботушите, той нерешително се покатери на леглото и отдръпна завивките.
Джон кихна, изруга слабо, после затвори очи и уморено положи глава на възглавницата.
— Ти си го какво? Него?
Лизи трепна, смаяна от явното недоверие на готвачката. Беше разчитала Берта да я подкрепи, а не да я осъжда. Докато Самюел отсъстваше, тук нямаше друг, на когото да разчита.
— Нямах никакъв избор, Берта. Какво очакваш да направя? Да го задържа и да го предам на Ламбер? Аз?
Берта отвори уста, после я затвори, след това остави скъпоценния си хляб и бавно се отпусна на стола. Поклати глава учудена и въздъхна.
— Като се вземе всичко предвид, не бих допуснала, че ще го направиш. Но това не означава, че си направила нещо разумно. Внимавай, предупреждавам те!
— Уверявам те, няма защо да ме предупреждаваш! Никой по-добре от мене не знае на какво са способни тия червени куртки.
— И никой повече от тебе не изглежда склонен да си го припомни!
