Дъщерята на разбойника

Точно навреме. Като че ли цяла армия драгуни се втурнаха нагоре по стълбите и започнаха с извратено удоволствие да отварят с трясък вратите. Ламбер явно даваше много неприятен израз на яда си от неговото изчезване и несъмнено не се бе поколебал да го стовари върху войниците, които пък нямаше да оставят това току-така. Значи драгуните щяха двойно повече да си отмъщават за понесените унижения, стига да намереха онзи, който бе станал причина за тях.

Той се вслуша в шумовете от преддверието, опитвайки се да разбере къде са войниците и какво правят. Кръстоса крака, отряза си малко сирене и го заобръща в ръката си, без да отхапе парченце от него.

Джон мислеше възможно ли е войниците да нахлуят и в тази стая въпреки местните легенди и протестите на Лизи. Сети се за бирата и за нощното гърне. Помисли какво би направил, ако беше на мястото на Ламбер и търси избягал арестант, отново кръстоса крака и си припомни, че не мисли за бирата или за нощното гърне. Премисляше различни начини да се измъкне през прозореца и да напусне хана, въртеше се притеснено на стола и ругаеше — тихо, но яростно.

Колкото повече наближаваха търсещите до неговия край на коридора, толкова повече мислите му се връщаха към бирата под масата и нощното гърне под леглото, само на няколко крачки от него. И колкото повече мислеше за тях, толкова по-наложителна ставаше нуждата да използва гърнето. Просто трябваше да го ползва.

Ако се наложеше сега да се катери по прозореца, със сигурност щеше да се изложи.

Джон изруга Ламбер и предците му до седмо коляно, както и всеки от наследниците му, които щяха да се родят. Изруга войниците, поотделно и като цяло, и всичките им роднини, живи и умрели. И изруга себе си най-напред, задето беше пил бира.

Изстена тихичко, сви се още повече на стола и отчаяно се помъчи да се съсредоточи върху празната стена насреща.

Предстоеше дълго противно претърсване, а нямаше никакъв шанс войниците да се откажат лесно или бързо от него.

Лизи им даде няколко минути — колкото да намерят заключената врата — и се понесе след тях, величествена в оскърбеното си достойнство.

Съвършено точно бе пресметнала придвижването им. Ламбер стоеше пред вратата в най-отдалечения край на коридора, който тук правеше лек завой, фучейки яростно срещу драгуна, който се свиваше на пода пред него. Други трима драгуни стояха на безопасно разстояние от страдащия си другар.

— Да не искаш да ми кажеш — питаше Ламбер, — да не искаш наистина да ми кажеш, че си такъв безгръбначен пъзльо и те е страх от това?

Войникът тревожно погледна първо към началника си, после към вратата, после пак към Ламбер.

— Не, господин лейтенант. Съжалявам, господин лейтенант. Ама приказват за тая стая. Ужасни неща разправят. Ако я отворим, ще предизвикаме съдбата, така казват хората.

— Глупак!

Войникът кимна и се помъчи да се усмихне.

— Тъй вярно, господин лейтенант. Но все пак не смея да го направя.

— И има защо — намеси се Лизи, втурвайки се към тях. Тримата драгуни веднага й направиха място, отстъпвайки още пет крачки. — Години наред никой не е стъпвал в тази стая, лейтенанте. Дядо ми не позволяваше и аз също не позволявам!

Ламбер застина за миг, после бавно се обърна и я изгледа, изразявайки презрение с цялата си суха фигура. Очите на Лизи срещнаха погледа му.

— Оставих хората ви да търсят навсякъде, където искат, лейтенанте. И то въпреки подозрението ми, че са раснали в обор, така се държаха! Но това! Това вече е прекалено! Няма да го позволя, казвам ви, няма!

— Наистина ли? — Учудващо колко много заплаха можеше да вложи той в една-единствена дума. Присви очи. — Така, значи, старите истории са верни. — Изричаше бавно всяка дума, като че ли им се наслаждаваше.

Бузите на Лизи пламнаха. Тя предизвикателно вирна брадичката си.

— Тъй като не знам какви смехории са ви разправяш, едва ли очаквате да ги потвърдя или отрека. Но не ви съветвам да вярвате и на половината от тях. Дори и на една четвърт.

— Дори на една четвърт ли? — Дясната му вежда се вдигна в подигравателен жест. — Жалко.

Брадичката й отскочи още четвърт инч нагоре.

— Може и така да си мислите. Но не и аз. — С ъгъла на окото си тя видя как драгуните предпазливо заотстъпваха назад към стълбите.

— Ей, ти там! — изрева Ламбер яростно, протягайки ръка към един от отстъпващите. — Изкърти тази врата! Веднага.

Ококорен от страх, войникът погледна към другарите си, надявайки се да намери у тях подкрепа. Но те просто го изтикаха напред и той колебливо се приближи.

— Слушам.

Стисна още по-здраво мускета и кокалчетата на пръстите му чак побеляха. Вдигна оръжието, готов да го стовари върху здравото дърво.

И изведнъж в тясното преддверие се раздаде демонски крясък. Леден порив профуча край войниците, промушвайки се между тях с такава лекота, сякаш именно те бяха призраци, дошли да вилнеят из хана.

Драгуните останаха за миг като вкаменени по местата си, но когато след крясъка се разнесе остър налудничав кикот, те презглава се втурнаха да бягат, без да обръщат внимание на Ламбер.

Лизи се притисна до стената с отворена уста и сърцето й заби лудо, когато вихърът изфуча край нея, дръпна шапката и косата й и уви полите около краката й така, сякаш беше някъде вън сред тресавищата.

Ламбер се сниши със сабя в ръка, готов да се бие, но не се виждаше нищо, никакъв враг — само вятърът и отвратителният, късащ нервите, кикот.

— Излез, де! — извика той, размахвайки оръжието си. — Излез и се бий!

Вятърът само изрева предизвикателно в отговор. Чу се още по-силен и по-дивашки кикот, който сякаш се подиграваше на храбростта му.

Ламбер нападна напред, завъртя се и се замята, мушкайки и сечейки празния леден въздух.

— По дяволите! Покажи се! Пъзльо!

Смехът се превърна в див кикот, в безплътен и надменен триумфален крясък.

Тогава вятърът изведнъж стихна, толкова внезапно, че Ламбер се олюля, изгубил за секунда равновесие. В мига, в който изчезна фученето на вятъра, спря да се чува и дивият кикот и настана тръпнеща тишина.

Тишината зарева в ушите на Лизи и отекна в сгърченото тъмно преддверие. Туптенето на сърцето й бе толкова силно, че сигурно се чуваше чак на стълбите.

Озадачен и очевидно несигурен в себе си, Ламбер се изправи и се огледа, сякаш търсеше обяснение от стените, гредите или пода. Пъхна рязко сабята в ножницата и се нахвърли върху Лизи.

— Как го направихте? Кой…?

Въпросът замря на устните му. Той впи очи в лицето й. Нещо — може би нескриваният й ужас — успя да го убеди, че и тя знае за случилото се точно колкото него.

Той се обърна рязко и изгледа сърдито вратата, сякаш тя бе причина за всичките му злощастия, после гневният му поглед отново се извърна към Лизи. Замърда челюсти, като че ли предъвкваше стотици яростни мисли. Но от устата му не излезе нито дума. След още миг вече го нямаше.

Лизи чуваше стъпките му по стълбите, после по каменния под в преддверието на долния етаж, след това чу и затръшването на портата. После нито звук. Драгуните явно бяха напуснали хана.

Тя най-накрая изпусна дъха, който бе сдържала толкова дълго, изпухтя с облекчение и тежко се опря на стената зад себе си. Значи е вярно. В тази стая, в самия хан наистина има призраци.

Предишната вечер в салона, когато нещо поля с вино панталоните на Джон Карлтън, й се стори, че е повярвала в това. Но сега… сега тя знаеше, и затова животът вече никога нямаше да бъде като преди.

Почуди се дали Карлтън е чул крясъка. Усетил ли е вятъра? Ако призракът се е възпротивил на