Дъщерята на разбойника

насилственото отваряне на вратата, колко по-силно щеше да протестира срещу присъствието на Карлтън в тази стая?

Не посмя да отключи вратата от страх Ламбер да не изникне отнякъде. Нямаше вероятност и някой негов драгун да се появи. Може би трябва само да почука или да пошепне през ключалката? Да му даде някакъв малък знак, че червените куртки са си отишли, да успокои и самата себе си, че всичко е наред.

Лизи колебливо се отлепи от стената, но преди да успее да почука, долови звук от стъпки, които бързо прекосиха стаята, след това тихо тупване и стържене от някакъв предмет, дръпнат на малко разстояние по пода. Звуците бяха тихи, но това стигаше да разбере, че неканеният й гост не е умрял от страх… или от това, че го беше нападнала.

Успокоена, Лизи забърза надолу по стълбите. Няма да е зле да се увери, че Ламбер и хората му вече са далеч от „Крал Джордж“. Колкото до Карлтън, щеше да се тревожи за него по-късно. Много по-късно.

— Толкова умно постъпи, Оливър! — изрече с възхищение Бес.

— Колко им трябва на тия червени куртки да се уплашат — възрази Оливър, изпъчил удовлетворено гърди.

— А пък аз си помислих, че не харесваш колониста.

Оливър престана да се пъчи. Смръщи вежди и хвърли поглед към вратата.

— Не го харесвам. Но не можех да позволя да го намерят и да обвинят нашата Лизи, нали?

— Естествено така е. Аз обаче смятам само да надзърна какво прави. Да видя как е, нали разбираш. Ако си уплашил и него толкова много, колкото ония червени куртки!

Преди Оливър да успее да я спре, тя вече бе прелетяла през вратата на едновремешната си спалня. Показа се оттам само след миг, като се кискаше, изчервена по призрачному.

— Божичко! — едва успя да изрече. — Наистина е много лесно да нахълташ точно когато не трябва.

— Защо? Тоя проклет колонист няма защо да си вре носа, където не му е работа, нали? Слушай, Бес, да ги нямаме такива! Ако не беше нашата Лизи…

— О, не! Нищо подобно! Не е това, което си мислиш, във всеки случай! Но колкото повече гледам този мъж, толкова повече си мисля, че ще е точно за нашата Лизи. Казвам ти, той е благословен, Оливър! Благословен!

— Как…

— Точно както си и ти. И каквото щат да казват, но това има значение, да си го знаеш!

— За какво говориш? — запита Оливър, явно озадачен.

— Това беше едно от нещата, които най-напред ме привлякоха у тебе. Колко добре изпълваше панталоните си, искам да кажа. Отпред и отзад! — Бес грееше от задоволство. — Е, и Джон Карлтън изпълва панталоните точно така, и то без никакви подплънки. Само зърнах, нали разбираш, но се уверих!

— Бес! — изрева Оливър, шокиран и разгневен.

Бес отново се изкиска.

— Макар че ако продължава с тая бързина, скоро ще му дотрябва още едно нощно гърне!

9

Лизи прекара целия следобед, надзиравайки как Моли, Хълдспет и Нида разчистват безпорядъка, предизвикан от нашествието на драгуните. Трите жени тихо си вършеха работата, навели глави и без да говорят, за да не си навлекат гнева й.

Всички охотно приписваха лошото й настроение на това нежелано посещение посред бял ден, а Лизи още по-охотно ги оставяше да вярват, че е така. Не си даваше труд да признае, поне пред себе си, че това отвратително разположение на духа се дължи по-скоро на вътрешните й тревоги, отколкото на ада от щетите, които бяха нанесли хората на лейтенанта.

Няма никакви призраци. Не спираше да си го повтаря. Родителите й не обитават хана „Крал Джордж“ и тя не се притеснява за Джон Карлтън или за присъствието му в нейния хан.

Но колкото и да си втълпяваше сама, че няма призраци и че неканеният й гост е само една нищо и никаква дребна досада, с която ще успее да се справи, Лизи не можеше да повярва нито на едното, нито на другото — мислите й все я водеха към онази заключена стая с обезпокоителния й гост и още по- обезпокоителните му тайни.

Защо ли няма с какво да се занимава. Нещо, което да държи ръцете му заети и да разсейва мислите му.

Джон се вгледа мрачно в насъбраните паяжини, изцяло закрили единия ъгъл на тавана. Нещо — каквото и да е! — само да има с какво да си запълва времето!

Той издърпа другия стол, за да има къде да си изпъне краката, но веднага съжали, че е направил това движение. За двадесет и пет години на едно и също място столът бе събрал толкова много прах, че от него и скала можеше да се разкиха. Джон Карлтън обаче не беше скала, а предизвиканата от праха кихавица събуди заспалото му главоболие, което каната с бира бе успяла да успокои.

Той изсумтя погнусен, опъна крака, кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в прашния под.

Ясно е, че стаята не се използва, но не пречи от време на време някой да я поизчисти. Веднъж годишно няма да е зле. Може би дори веднъж на всеки две години. Но двайсет и пет години да не се бърше прах? Случвало му се е да спи и в почисти обори.

Когато Лизи пак дойде, ще си поговорят по въпроса. След това място дори влажната изба изглежда примамлива!

И тази вечер остана само Нида да разчиства масите и да бърше разляното.

Лизи изруга салона и посетителите му. Нямаше да е зле още някой да помага със сервирането, но Хълдспет ужасно се страхуваше хората да не започнат да проявяват открит интерес към състоянието й, а Моли, въпреки че имаше пред очите си примера с Хълдспет, не спираше да флиртува с всеки мъж под седемдесетте, дори при нищожен намек от негова страна. Лизи подозираше, че прислужницата нарочно не атакува по-представителните неженени мъже, макар че нямаше как да го докаже.

Ако Самюел не се върнеше скоро, тя имаше твърдото намерение да го издири и да го върне в хана, независимо от свадливата му сестра.

Лизи подпря ръце на кръста и изви гръб назад, опитвайки се да разтегне преуморените си мускули. Вече бе изпила две чаши чай от върбова кора, приготвен от Берта, заради главоболието, но тежестта в краката щеше да изчезне само след едно хубаво накисване в гореща вода и няколко часа почивка.

Нямаше да е зле да не поглежда толкова често към ъгъла до огнището, където неканеният й гост бе седял първата вечер и я бе наблюдавал. Сега го нямаше, но тя можеше да се закълне, че от време на време го вижда там — висока тъмна фигура с опасно изкусителна усмивка, която блести в очите и се спотайва в ъглите на устата му. В някои моменти дори можеше да се закълне, че го усеща, че чувства как погледът му я следи, докато прибира халбите с бира и каните с вино, че усеща присъствието му на една стъпка зад гърба си, докато се движи в препълнения салон.

Ако не бяха неприятно реалното туптене в главата, умората в гърба и болките в краката, Лизи можеше да си помисли, че сънува. Чаят поне започваше да действа. Протягането помогна… малко. Краката просто трябваше да издържат малко повече.

Лизи въздъхна, взе напълнените халби и се върна към работата си. Уилям Уудфорд — онзи с известните блуждаещи ръце — седеше пред огъня, заобиколен от слушатели, а Лизи знаеше, че нескончаемите му приказки, пораждат силна жажда както у публиката, така и у самия разказвач.

— Да знаете само, лейтенантът за малко да подлуди хората си, така се развилня и така ругаеше, като ги караше да търсят оня колонист, дето им се изплъзна — разказваше той.

Тъй като фермата му бе разположена на север от земите на адвоката Дрейтън, точно между квартирата на лейтенанта и тази на войниците му, Уудфорд беше надежден източник на информация за движението на