Дъщерята на разбойника

сниши до шепот. — Яркочервен, като кръвта, която тя е проляла. Заради него.

— Виждали ли сте я? — запита меко Джон, не желаейки да разруши магията.

— Не — прошепна тя със съжаление. — Но Самюел я е виждал. Той е виждал и баща ми. Облян в лунна светлина, как галопира по пътя, сребърен под сребърната светлина, а големият му призрачен кон хвърля сребърни искри, когато копитата му докосват земята.

Тя въздъхна и се приближи още повече до почернялото от нощта стъкло, вгледана в тъмнината, която криеше толкова тайни от нея.

— О, Оливър! Това е толкова… толкова романтично! Бес, развълнувана, подсмръкна и премига, за да скрие сълзите си.

— Да, би било… — ако имаше поне капчица истина — изръмжа Оливър, комуто това не бе направило никакво впечатление.

— Да не искаш да кажеш, че нашата Лизи си измисля? — запита оскърбено Бес. — Само защото е дочула нещо погрешно?

— Не, не казвам, че Лизи лъже. Самюел обаче — като нищо. Лъгал е яко, когато й е разказвал тая история. Не помниш ли, Бес? Ти се беше подала през прозореца, така е, но ми се караше, задето съм подплашил ония нахакани лондонски глупаци и заплашваше, че ще ме пратиш цял месец да спя в конюшнята, ако не престана. Ужасно ми се накара, помня го, така беше ядосана! Чудно как половината народ наоколо не станаха тогава от леглата си, за да позяпат!

— Ах! — каза Бес. Очите и се стесниха, тя сви вежди и в опит да си спомни.

— И бях с Вълшебника, така си е — продължи Оливър, без да обръща внимание на опасните сигнали, — но не сме препускали в галоп. Освен това този кон никога не е хвърлял искри с копитата си, дори когато беше жив. А пък Самюел…! — Оливър изсумтя презрително. — Беше мъртвопиян и едва се влачеше към къщи, връщаше се от „Кучето и говедаря“. Не е могъл да види ясно нищо, нито дори собствените си обувки! Не се ли сещаш, Бес?

— Така е, сещам се, сега ми го припомни, Оливър Хардуик.

При тези думи Оливър вдигна глава. Твърде късно осъзна опасността.

Бес надвисна над него.

— Ти можеше да гониш горките младежи на половината път до Йорк, ако имаше как, и нямаше и да си помислиш за нашата Лизи, в какво положение ще изпадне тя!

— Никого не… Хайде, Бес!

— А това ми припомня…!

10

Джон можеше да се закълне, че някакъв студен, почти враждебен вятър профуча из стаята, но когато се обърна и погледна през рамо, не видя никаква промяна. Вратата бе все така затворена и заключена, а прозорецът здраво залостен. Нямаше нищо, което да създаде течение, но въпреки това пламъчето на фенера, наполовина скрито от спуснатите му капаци, се размърда и затрептя в ледения въздух.

Дори Лизи да го бе забелязала, с нищо не издаде, че е така. Беше се умълчала, съсредоточена върху малкото парченце почистено стъкло и това, което можеше да се види през него. Джон никак не бе сигурен, че тя гледа към нещата там навън… или че търси да види именно тях.

Разбойникът и дъщерята на ханджията, която доброволно пожертвала живота си заради него… Каква е била тази любов, чудеше се той, че да продължи и отвъд гроба?

И какъв глупак е самият той, че да си мисли за такива глупости точно сега?

— Виждате ли нещо? — запита той внезапно, понеже много му се искаше Лизи да престане да се взира през прозореца и да погледне към него.

Лизи излезе от вцепенението си бавно, като сънуващ човек, който е започнал да се пробужда.

— Какво?

— Видяхте ли нещо там отвън?

Тя сви вежди и поклати глава.

— Там няма нищо за виждане. Не и по това време на нощта.

— Мислех, че търсите призрака на баща си. — Джон усещаше как пръстите му посягат да изгладят бръчката от челото й, но вместо това пъхна ръце дълбоко в джобовете си, далеч от изкушението.

Лизи се намръщи още повече.

— Аз ли?

— Вие. Така, както се бяхте загледала, си помислих дали не искате да разберете верни ли са всички тия стари истории.

— Не ставайте смешен! — Тя отдръпна ръка от прозореца и изправи гръб, явно ядосана. — Не вярвам в такива романтични глупости!

— Вярвате ли изобщо в някакви романтични глупости?

— А вие?

Вярвам, ако са с тебе.

Не можа да разбере откъде дойдоха в ума му тези думи. Навярно денят, прекаран в общуване с паяците и праха, му е замътил мозъка.

Насили се да се изсмее, но смехът му прозвуча кухо, изкуствено.

— Разбира се, че не вярвам на подобни измишльотини.

— Е — каза Лизи твърдо, — и аз не вярвам.

Нелепо беше да чувства такова разочарование от неговия отговор.

— Ако тези щурави приказки бяха верни — каза Лизи, — тогава прозорецът трябваше да може да се отваря, не мислите ли? Но той не се отваря. Само погледнете тая стара дръжка и ще разберете, че не е била отваряна с години, години наред. Да, бе, призраци!

Това беше съвършено смислен аргумент. Във висша степен разумно заключение.

Тогава защо толкова я болеше да го изкаже?

— Стига вече глупости — отсече Лизи, тръгвайки решително към Карлтън. — Донесох ви дисагите и чисти чаршафи за леглото. Не мога да направя кой знае какво с праха, но чистите чаршафи поне ще ви свършат някаква работа. Сега ще ви изведа на двора, за да изхвърлите нощното гърне и да си налеете вода.

Тя сбръчка нос и изкоментира нарочно остро:

— Предполагам, че ще искате да се измиете и да се обръснете, макар че няма топла вода за тази цел. Още миришете на предишната си квартира. Ако не сте го забелязал — добави тя за всеки случай.

Джон отстъпи крачка назад. Трудно беше да се каже в това неясно осветление, но на Лизи й се стори, че се е изчервил.

— Много сте наблюдателна.

— Много съм глупава, ето това съм аз — изръмжа Лизи, тъй като й беше много по-лесно да бъде рязка, отколкото да, си представя как Джон Карлтън се къпе.

Тя взе фенера и малката кошница, която бе оставила на масата.

— Хайде, елате. И внимавайте къде стъпвате. Няма да бърша пода след вас, ако се спънете.

Тя го поведе, държейки фенера ниско, за да може той да избягва клопките на старите дъски по пода на хана. Минаха през кухнята и излязоха на двора. На всяка стъпка тя усещаше присъствието му зад гърба си — стабилно, сигурно присъствие, което прогонваше необузданите фантазии.

Трудното беше там, че когато си помислеше за Джон Карлтън, въображението й внезапно се отклоняваше в посоки, които нямаха нищо общо с никакви призраци или легенди, а с неща, за които изобщо не й беше работа да си мисли. Лизи отклони насила мислите си и остро го нахока, когато той се спъна в някаква табуретка, макар че нямаше никакви изгледи да събудят някого.

Хълдспет и Моли имаха по една малка стаичка горе, под покрива, от другата страна на несиметричната стара постройка. Самюел и сестра му живееха в една къща в селото, но във всеки случай сега и двамата ги нямаше тук. Джош, конярят, и другите слуги в конюшнята спяха в стаи, разположени почти над самата конюшня, а не вътре в хана. Стаята на Берта беше точно до кухнята, но щом старата готвачка заспеше,