Дъщерята на разбойника

Точно в този миг Бес Тинсдейл се влюби отново и завинаги.

Проклето легло. Проклети чаршафи. Проклет прах!

Джон кихна и избута тежкото пухено легло обратно на мястото му. Кой би предположил, че сменянето на чаршафите е такава сложна работа? Веднага щом се върне във Вирджиния, ще се извини на иконома на баща си, който винаги му се караше, че разбутва завивките и издърпва краищата на чаршафите, докато спи.

Той взе един от чистите чаршафи, донесени от Лизи и го разтърси. Миризмата на лавандула изпълни въздуха и се смеси се с праха.

Джон затвори очи, попивайки аромата. И кихна.

Стига вече романтика. Сега ще е по-добре да довърши работата, вместо да се отдава на фантазии.

Лошото беше, че колкото повече мислеше за Лизи, толкова по-малко успяваше да контролира въображението си и породените от него образи. Те започваха да приличат на някои от пасажите в илюстрираните книги, които му бе показал един търговец в Лондон — май само преди няколко седмици?…

Имаше една книга, спомни си той, голяма, варакосана, подвързана с кожа, която сама по себе си беше цял учебник. Съдържаше много ръчно оцветени картини, изобразяващи атлетични фигури и… групови занимания, които далеч надминаваха дори неговите най-буйни и разюздани фантазии.

Сега, когато се сети за книгата, той си спомни също и че там имаше едно цветно изображение на много оскъдно облечена жена, която като нищо можеше да бъде сестра на Лизи — ако Лизи имаше сестра и ако тази сестра беше склонна към такива… интересни забавления.

Не че би пожелал сестрата на Лизи, дори ако Лизи имаше сестра. Той искаше самата Лизи. Цялата Лизи и целият той. Ако се съди по книгите, имаше мъже, които бяха склонни да споделят удоволствията си, но Джон не беше от тях. И със сигурност не би пожелал да споделя с някого Лизи, дори в мислите си.

Джон изруга, за да прогони тази мисъл. Точно сега много добре щеше да му дойде малко студена вода, и то не заради упоритата миризма на мухлясало сено и влага, която Лизи така открито му бе изтъкнала.

Той хвърли поглед към ведрото с вода, донесено от Лизи. Чудесно щеше да е пак да бъде чист, но като си помисли да облее със студена вода голата си топла кожа, това го накара да настръхне — особено какъвто студ беше в стаята…

Като че ли за да потвърди колебанията му, из стаята се завъртя хладен вятър. Сякаш някой внезапно бе отворил прозореца без предупреждение, което практически беше невъзможно.

Джон бутна за последен пък ръба на упоритото легло и се насочи към прозореца. Черният парцал, който Лизи бе окачила пред него, си стоеше неподвижно на мястото, макар че Джон усещаше как течението се прокрадва край ушите му. Долови откъм двора на хана тропот от подковани конски копита, които скоро заглъхнаха.

Дръпна парцала, окачен от Лизи, и се опита да надникне навън. Не можа да види нищо, освен празния двор, черната грамада на конюшнята и нощното небе над нея. Той посегна към разядената от ръжда металическа дръжка, докато студеният нощен въздух като че ли напираше да мине покрай него и да влезе в стаята. Напипа дръжката, но колкото и да се опитваше да я завърти, да я издърпа или натисне, проклетото ръждясало желязо упорито не се поддаваше на никакъв натиск.

Лизи беше права. Прозорецът не бе отварян от години.

11

Когато Лизи най-накрая се приготви да си легне, от огъня в камината й отдавна бяха останали само догарящи въгленчета. Макар стаята да бе приятно топла, тя зъзнеше под тежкия шал, който бе наметнала на раменете си.

Въпреки неприятното усещане на Лизи все още не й се искаше да духне свещите и да си легне. Не й беше и до четене, макар да бе свикнала да се развлича с някоя книга през дългите самотни нощи, когато сънят бягаше от нея.

Беше дала на Карлтън своя Робинзон Крузо, но една нова книга я чакаше на нощната масичка. Преди два дни я бе получила от един търговец на книги в Йорк, който задоволяваше повечето от литературните й увлечения. Подвързията блестеше под светлината на свещта, изкусително обещание за скритите в книгата нови светове, така различни от света на Лизи. Истински и безпристрастен дневник за едно пътуване в южните морета и около света, така гласеше заглавието й, толкова банално, сякаш подобни пътешествия се предприемаха едва ли не всеки ден. За някои хора това сигурно беше така.

„Тъй като познавам вашето пристрастие към приключенските повествования“, пишеше в придружителното писмо на търговеца, „изпращам Ви този нов том, който, вярвам, е точно такова произведение, което със сигурност ще привлече вниманието Ви. То представлява подробен разказ за неотдавнашното пътуване около света на хубавия кораб Центурион под командването на капитан Джордж Ансън. Вярвам, че ще намерите книгата интригуваща, също както останалите томове, които съм имал честта да осигуря за Вас в миналите години.“

Старият търговец беше достатъчно добре осведомен за нейната страст към книгите, описващи приключения и пътешествия — досега тя бе купила доста такива книги от него. Но само той го знаеше. Дори дядо й не разбра какви книги събира и чете внучката му. За него бе важно Лизи да си гледа работата и уроците, иначе не й държеше сметка за похарчените за книги шилинги и пенита, не повече, отколкото, ако ги беше давала за копринена панделка, за хубав шал или нови обувки.

Книгите предлагаха един нов свят извън тесните граници на нейния собствен живот, свят, в който тя можеше да избяга, когато беше уморена, самотна или изгубена. Лизи с никого не бе споделила мечтите си някой ден да напусне хана и Йоркшир, да види какво има отвъд тресавищата, отвъд бреговете на самата Англия. Само че за какво в крайна сметка? Майка й бе мечтала за приключения и вълнения, а ето какво й бяха стрували тези мечти.

От мига, когато дядо й, й бе разкрил истината за нейните родители, Лизи се бе заклела никога да не допуска подобни романтични фантазии да попречат на работата и на живота й. Но колкото и да се опитваше, не можеше съвсем да изпъди от главата си тези мечти. Те като че ли бяха дотолкова част от нея, колкото черната й коса и сините очи, и също толкова малко можеше да се отърве от тях.

Сега бе подслонила беглец, човек от далечния Нов свят, за който толкова много бе чела, и изведнъж изпита страх. Страх от него. Страх от отмъщението на Ламбер, защото го е измамила. Страх от това, което можеше да направи лорд Малоран.

Но най-много се страхуваше от самата себе си и от копнежите, които присъствието на Джон Карлтън бе събудило в нея.

При тази мисъл Лизи се сви още повече в креслото със странични облегалки за главата. Подви крака, придърпа нощницата, застъпи я и дълбоко замислена се втренчи с невиждащ поглед в догарящия огън.

Джон не може да определи какво точно го е събудило. Остана неподвижен за миг, заслушан в тишината. Спомените за сладострастните, ухаещи на лавандула, сънища лепнеха по него като паяжини, притъпявайки сетивата му.

Когато не чу нищо да помръдва, той предпазливо избута завивките, изправи се и видя една жена, седнала на леглото до краката му.

Джон премига и се изправи още повече.

— Лизи?

В мига, когато отвори уста, той знаеше, че това не е Лизи. Призрачната жена, седнала до краката му, ужасно приличаше на нея, но беше обкръжена от бяло сияние, а то решително не се дължеше на слабата лунна светлина, която се процеждаше в стаята.

Нещо повече, той виждаше отсрещната стена през нея. Решително не е Лизи.

— Не съм Лизи — каза привидението. — Аз съм Бес.

— Бес? — изрече Джон и се почуди дали е прозвучал толкова глупаво, колкото се чувстваше.

— Майката на Лизи.