Дъщерята на разбойника

Тя му хвърли ядосан поглед, предизвиквайки го да й възрази. Джон замълча. Лавандуловият аромат изпълваше въздуха около тях.

Доволна, че го е сложила на мястото му поне за момента, Лизи бутна настрана кошницата и безцеремонно изсипа на масата останалите неща от нея. После грабна фенера и като гледаше да е на по- голямо разстояние от Джон, се отправи към вратата.

— Не мисля, че ще се нуждаете от друго нещо засега, нали?

От тебе. Въздържа се да го каже.

— От нищо. Благодаря.

Тя кимна, отвори вратата и изведнъж застина на прага.

— Без малко да забравя. — Мушна ръка в джоба си и извади оттам малка книга, подвързана с кожа. — Помислих, че така по-лесно ще ви минава времето.

Джон задържа чаршафите с едната ръка, а с другата пое книгата от нея. На корицата зърна „Животът и странните и учудващи приключения на Робинзон Крузо“.

— Ако предпочитате, мога да ви донеса „Проповеди и есета за морала“ от преподобния Тобаяс М. Уийтли. Сигурно имате повече нужда от тях, отколкото от някакви фантасмагории.

— Благодаря, не. Винаги предпочитам приключенията пред моралните лекции.

Той пъхна книгата в джоба на палтото си.

— А може би трябва да е обратното — каза тя сухо.

С фенера в ръка Лизи притвори вратата зад себе си и го остави сам в ухаещия на лавандула мрак.

— Книга! — Оливър изкриви уста в погнуса. — Книгите са само губене на време!

— Няма какво друго да прави, за да му минава времето — каза разсъдително Бес.

— Поне няма да си мисли за Лизи. Казвам ти, Бес, никак не ми харесва това. Да му дава така чаршафите си. Това е… ами да, неприлично, точно така си е!

— Практично е, Оливър, а нашата Лизи е много практична! Горкият човек не може да прекара още една нощ в непрекъснати кихавици, нали?

— Не виждам защо не — измърмори Оливър. — Трябва да се благодари, че не спи в калта някъде под някой плет. Ама и какво да очакваш от такива младоци? Нямат капка акъл. Безполезна пасмина пройдохи, до един!

— Но, Оливър…

— Мисля, че ще ида да пояздя, Бес, ако нямаш нищо против. Не ми се стои повече тук. Не и с тоя негодник в леглото ти. В нашето легло! И на всичкото отгоре е Карлтън, да го вземат мътните! — В гърлото му се чуха ниски ръмжащи тонове. — Няма да ти казвам какво мога да направя, ако се наложи още една нощ да ми хърка и подсмърча.

— Това е чудесна идея. Бъди така добър да се изпариш — каза Бес, побутвайки го настоятелно към вратата.

— Добре, де, отивам. — Той изгледа Джон през рамо. — Нали ще му хвърляш по едно око? Гледай да не върши глупости.

— Добре, добре.

— И Лизи, нали?

— И Лизи, да.

Оливър още веднъж погледна към нея, сякаш за да се увери, че ще спази обещанието си, после хвърли последен изпитателен поглед и към Джон Карлтън и отлетя през вратата.

Бес отново се зае с живия обитател на стаята. Горкият беше съвсем за ожалване. Бе пуснал чаршафите обратно в кошницата и търсеше свещ, но безуспешно. Тя му помогна, побутвайки една свещ към него.

— Никога не можеш да намериш проклетите неща, когато ти трябват — мърмореше той, като я закрепи в прашния свещник, който бе стоял на масата в деня на нейната смърт. След като най-накрая успя да запали свещта, той вдигна свещника и започна да оглежда стаята.

Пламъчето освети правилните черти на лицето му в златисто и черно, подчертавайки силата, скрита зад закачливата нехайна фасада.

Нямаше никакво съмнение — той бе много красив мъж. Добър, силен, интелигентен мъж, който не бе забравил да се усмихва.

И имаше богати плодородни земи в колониите. Бес бе надникнала над рамото на Лизи, докато дъщеря и ровеше в личните му документи. Беше видяла повече от достатъчно, за да бъде доволна — макар и ужасно далече, Джон Карлтън би могъл да осигури на Лизи много по-добър живот от този, който досега бе познавала. Удобен, изпълнен с любов и уважение, живот, какъвто Бес винаги бе мечтала за дъщеря си.

Нямаше значение, че тя самата се бе влюбила в горд и безразсъден смелчага, който предпочиташе да предизвиква хората на крал Джордж, вместо да живее в мир под тяхното господство. Беше заплатила цената на неразумната си любов, доста скъпо при това. Не искаше дъщеря й да направи същата грешка, но още по-малко искаше момичето да се плаши дотолкова от любовта, че никога да не посмее да я изживее.

Оливър винаги безгрижно махваше с ръка на подобни притеснения. Той отказваше да приеме, че Лизи е пораснала, независимо от това, което виждаха очите му. За него тя си беше все още красивото дете с искрящи очи, над което непрекъснато бе бдял, страхувайки се да не падне в огъня или под копитата на конете в двора. Като всички строги бащи, които твърде добре помнят безгрижната си младост, той не можеше да види, че дъщеря му отдавна е разцъфтяла и е станала красива жена със свои собствени страсти и потребности. Ако зависеше от Оливър, Лизи щеше завинаги да си остане девственица, до самата си смърт.

Знаейки отношението на Оливър, Бес нямаше никакво намерение да остави бъдещото щастие на дъщеря си в несръчните му ръце.

Освен това, когато Лизи научи какво означава да обичаш един мъж и да бъдеш обичана от него, тя може би най-накрая щеше да разбере защо майка й бе предпочела да я остави сам-сама преди толкова години. Според Бес при малко повече късмет Лизи можеше дори да й прости.

Може би трябваше да накара Лизи да се върне в стаята му. Ужасно привлекателно беше да гледа как мъж като Джон Карлтън несръчно се опитва да издърпа старите прашасали чаршафи от леглото си и да сложи новите. Мъжете са толкова безпомощни, когато става дума за обикновени житейски неща… и това неизбежно събужда най-покровителствените инстинкти на жената, без значение колко му е била ядосана.

Или още по-добре, да върне Лизи в стаята му, когато се къпе. Когато влезеш в стаята и налетиш на съвсем гол мъж, особено с такова внушително тяло — и така щедро надарен като Джон Карлтън, подобно нещо би било достатъчно и за заклета монахиня, за да премисли отново обетите си. А Лизи не беше монахиня, колкото и упорито да се опитваше да се държи като такава.

Внезапен сподавен вик привлече Бес към прозореца. Без да обръща внимание на черния парцал, с който Лизи го бе закрила, тя отвори прозореца и когато се наведе, видя Оливър, възкачил се на Вълшебника, да я чака в двора. Конят пристъпваше неспокойно по камъните, искаше да тръгне, но Оливър го умиряваше без труд.

— Виж каква хубава нощ, Бес — извика той, щом Бес се показа. — Ще ме погледаш ли?

Сърцето на Бес се разтуптя. Колкото и да беше досаден от време на време, колкото и да бе непреклонен, станеше ли дума за щастието на единствената му дъщеря, тя все пак го обичаше с цялото си сърце и душа и щеше да го обича винаги.

— Ще те гледам, Оливър, скъпи — отзова се тя. — Разбира се, ще те гледам.

Щом получи това уверение, той пришпори коня. Вълшебника изпръхтя и подскочи настрани. Подковите му иззвънтяха по камъните и звукът от тропота им отекна от стените на хана. След миг той бе вече извън двора и галопираше по пътя. Гривата и опашката му блестяха като сребро под лунната светлина, а Оливър…

Бес си пое дъх, от какъвто отдавна вече не се нуждаеше. Оливър бе великолепен, както винаги. Висок, гордо изправен на седлото, изглеждаше като слят с прекрасния си кон, сребърно великолепие в сребристата светлина.