Дъщерята на разбойника

— Майката на… А… Да, наистина.

Навярно е от виното, което беше изпил преди лягане. Без съмнение лоша реколта. Това трябва да е.

Джон седна още по-изправен, потърка очи и погледна пак. Бес пак седеше в долния край на леглото и той пак виждаше стената през нея.

— Ще ви бъда много задължена, ако ми обърнете внимание! Искам да поговоря с вас и понеже Оливър излезе за малко…

— Оливър?

Явно студеното месо е било развалено и му е разстроило храносмилането. Никога не може да мисли добре, когато стомахът му не работи както трябва.

— Оливър Хардуик. Моят… бащата на Лизи.

— О!

Лицето й просия в усмивка.

— Аз не ви се привиждам, нали знаете?

— Не ми се привиждате? — Джон присви очи, опитвайки се да фокусира това странно същество. Не успя. — Сигурна ли сте, че не е от виното?

— Разбира се, че не е! В „Крал Джордж“ никога не се е продавало лошо вино и няма да се продава!

Тя се размърда ядосано, изпърха и се наежи като капризна кокошка.

— Не исках да кажа… Тоест, нямах намерение да ви обиждам виното, нали знаете. Просто… Ами… — Джон си пое дълбоко дъх. — Бес, нали?

Той виждаше през майката на Лизи?

— Помислих… Тоест, узнах, че вие сте… Ами…

— Мъртва?

Джон кимна.

— Така е, мъртва съм. Умрях преди почти двадесет и пет години.

— О! — Джон продължи да кима. Нищо друго не можеше да направи. — Точно това имах предвид. Просто исках да се уверя, нали разбирате. Не искам да бъда груб или…

— Би трябвало да се опитате да не бъдете глупав — каза кисело привидението.

— Точно така. — Той престана да кима и започна да се опитва да мисли. — Казахте, че Оливър е… излязъл?

Сега беше ред на Бес да кимне.

— Да, само за няколко часа. Започва да не го свърта на едно място, когато се заседи дълго време тук, нали разбирате, затова от време на време взема Вълшебника и препуска насам-натам из тресавищата.

— А съседите… мм… не възразяват ли?

— О, не! По-скоро им харесва. Да има за какво да си говорят после. — Този път усмивката й беше малко самодоволна. — Нищо по-добро от една романтична легенда и два призрака, за да стане мястото по- изискано, нали така?

— Нима?

— Добре е и за бизнеса. — Тя се наведе към него и поверително сниши глас: — Само не казвайте на Лизи. Тя мисли, че е заради бирата й.

Джон усети как собствените му пера се наежват в защита на Лизи.

— Бирата е много хубава.

— Разбира се, че е. „Крал Джордж“ винаги се е гордял с качеството на бирата си вече над двеста години. И с виното си — прибави тя мрачно. — Но не за това…

Джон внимателно смени темата.

— Вие не излизате ли с него? С Оливър, искам да кажа?

— О, не. — Бес отклони въпроса. — Не мога да напускам хана. Е, хана, двора и конюшнята.

— Разбирам.

— Съмнявам се. Но не затова съм дошла да говоря с вас сега. — Тя пак се размърда, приглади полите си и хвърли неодобрителен поглед на следите от стъпки по прашния под.

Ако беше възможно да се каже, че призраците имат гърло, Джон би се заклел, че тя в момента прочиства своето. Започна да му става ясно.

Бес беше призрак от двадесет и пет години… и беше нервна! Джон щеше да се усмихне, но набързо взе да кашля.

— Значи, за какво сте дошла тази вечер?

— Аз… ами… — тя вече окончателно прочисти гърлото си, — помислих, че би трябвало да знаете, че ви одобрявам, дори ако Оливър не ви одобрява.

Джон премига.

— Благодаря ви.

— Вие сте добре дошъл тук.

— Защо Оливър не ме одобрява?

— Той не одобрява никой мъж, който се интересува от Лизи. Фактически през последните десетина години само прогонваше всеки приличен кандидат, дори само да я беше погледнал малко по-така.

— Той ги е прогонвал? Идеята не е лоша, но… — Джон изведнъж млъкна, присвивайки очи във внезапно подозрение. — Оливър изля виното върху панталоните ми, нали?

Бес кимна.

— Той не одобряваше начина, по който гледахте Лизи.

— Ами лейтенантът и чашата му с бира?

Тя пак кимна.

— И лейтенантът. Оливър по принцип не обича червените куртки. Съвсем разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата. Особено щом Ламбер се опита да я притисне в ъгъла и да я целуне още първия път, когато я видя… ами да!

— Ламбер? Я целунал? Лизи? Как смее тоя сипаничав…

Джон бе изскочил наполовина от леглото, когато се досети, че не е облякъл нощница… или нещо подобно.

Моментално прибра крака в леглото и придърпа завивките.

Бес се изкиска.

— Добре, добре. Виждала съм гол мъж и преди, нали разбирате. — Тя наведе глава на една страна и пусна дяволски предизвикателна усмивка. — Фактически и вас съм ви виждала преди. Гол, искам да кажа.

— Виждали сте… — Джон придърпа чаршафите още по-нагоре. Бузите му пламнаха. — Искате да кажете, че сте се вмъквали в стаята ми…

— По-рано това беше моята стая!

— … без да чукате? Да не сте ме шпионирали?

— В известен смисъл. Трябваше да бъда сигурна, че сте най-подходящият мъж за моята Лизи, нали?

— По дяволите! Аз си плащам за престоя в този хан, не съм някаква местна свиня, дошла да се лигави с някого!

— Тъй като Лизи все още не е получила и медно петаче от вас, не може да се каже, че си плащате за престоя. А ако не се интересувате от Лизи… Само мога да кажа, че ако е така, би трябвало да си държите мислите извън панталоните и да ги насочите към друга неща!

— Какво ви кара да мислите…

— Всеки глупак може да види, че се интересувате от нея. — Тя се наведе към него и заговорнически му намигна. — Особено щом си имате такъв солиден багаж в панталоните!

— Солиден багаж! — Джон стисна още по-здраво чаршафите и се отмести още по-назад, притискайки гръб към възглавниците. — Винаги ли сте била толкова дяволски безцеремонна?

Бес се усмихна със задоволство.

— По-скоро бих казала почтена. Освен това всяка майка е длъжна да се интересува от това, което интересува дъщеря й.