Дъщерята на разбойника

— Колко… майчинско от ваша страна.

— Хайде, хайде. Сарказмът не е най-силната ви страна, както и на Лизи.

— Вие и Оливър сте били тук през цялото време, нали? — запита той. — Подслушвали сте всичко, което сме говорили с Лизи.

— Разбира се. Къде другаде да бъдем?

— В кухнята например. Или да проверявате избата.

— А вие с Лизи тук, в моята спалня? Само двамата? Не и щом това засяга Оливър!

Джон изхъмка и се намръщи. Някаква мисъл упорито се връщаше в главата му. Беше пропуснал нещо в думите й…

— Чакайте малко! Казахте, че Лизи… че се интересувате… че тя се интересува…

Той млъкна объркан. Бузите му пламтяха.

Що се отнася до обекта, който Лизи и майка й намираха толкова интересен, той проявяваше извънмерна готовност… е, не чак извънмерна, той много се гордееше с това, обаче…

— Разбирате какво искам да кажа, нали? — Закачливата бръчица в ъгъла на устата й пак се появи. — Ясно е, че всяка жена се интересува от тези неща. С какъвто аршин мериш, с такъв ще ти мерят, нали разбирате?

Джон се вкопчи още по-силно в чаршафите, просто за да бъде сигурен, че няма да му се изплъзнат и се опита да си възвърне изгубеното достойнство.

— Ако искате да ми кажете нещо определено, госпожо, ще бъда щастлив да го чуя.

— Шшт — каза Бес. — Много сте нетърпелив! — Бръчицата в ъгъла на устата й стана по-дълбока.

Той изстена разочаровано.

— Е, добре, де, добре.

Тя се настани по-удобно на мястото си в долния край на леглото, погледна го право в очите и каза:

— Лизи е започнала да се влюбва във вас.

Странно защо, но сърцето му заби двойно по-бързо.

Джон преглътна, опитвайки се да отпуши внезапно свитото си гърло.

— Влюбва се? В мене?

Бес кимна.

— Във вас, въпреки че не го съзнава. И вие се влюбвате в нея, независимо дали си го признавате, или не.

— Аз… — Джон преглътна останалите думи и те се струпаха в гърлото му.

Любов? Лизи? Може би съблазън? Със сигурност съблазън. Но… любов?

— Вие — каза твърдо Бес. — Няма две мнения. Сигурна съм и вие също го знаете.

Влюбен. Джон изпусна дъха, който така дълго бе задържал, а възраженията, надигнали се в гърлото му, излязоха заедно с него и изчезнаха в хладния нощен въздух.

Той беше влюбен в Лизи.

Тези думи бяха необикновено истинни, сякаш му бе необходимо само да ги чуе, за да се увери колко верни са те всъщност.

Но докато се наслаждаваше на тази мисъл, разумната част от него — онази, която знаеше, че няма призраци и че хората не се влюбват току-така, за един миг, и че влюбването може да му докара наяве много повече неприятности, отколкото шайка побеснели червени куртки — не искаше толкова лесно да се предаде.

— Не може да се влюбиш — той щракна с пръсти, — ей така. Това е… нелепо!

Бес го загледа и това трая един дълъг, дълъг миг. После литна от долния край на леглото, кацна до прозореца и се вгледа навън.

Хладен ветрец облъхна голите му рамене и го накара да потрепери.

— За пръв път видях Оливър от този прозорец. — Тя погледна към Джон, за да се увери дали я слуша. Слушаше я. — Един ден той влезе в двора на хана толкова горд и дързък, и толкова… жив! Погледна нагоре и ме видя, и се усмихна с оная негова дяволска усмивка.

И също като дъщеря си, тя докосна стъклото, което я разделяше от нощта навън.

— Влюбих се в него така, както си стоях на прозореца и го гледах. Просто така.

Опита се да щракне с пръсти, но с жеста не се чу никакъв звук. За миг тя застина, гледайки прозрачните си сребристи пръсти. После сви рамене и отпусна ръка.

— Още го обичам — каза тя. — Винаги ще го обичам, независимо от всичко.

Думите като че ли увиснаха в студения неподвижен въздух.

— Баща ми се влюбил, когато бил много млад — изрече Джон най-накрая, когато му се стори, че тя е казала всичко, каквото е имала да каже. — Тя родила извънбрачно дете и после се обесила. Той избягал от Англия и вече никога не се завърна тук.

— Това е трагедия, разбира се, но…

— Ако се бяха замислили в какво се забъркват, ако бяха преценили рисковете, които поемат, всички тези неща никога нямаше да се случат.

— Няма как да го знаете.

— Баща ми вярваше, че е така.

— И съжаляваше ли, че се е влюбил? Или само за това, че е платил твърде висока цена за любовта си?

Джон отвори уста да отговори, но я затвори, преди да бе изрекъл и една дума. Този въпрос никога не бе му хрумвал.

Бес сви вежди, после литна и се настани на края на леглото до него.

— Родих дъщеря от любов — каза тя. — Дъщеря, която обичах заради самата нея дори повече, отколкото мъжа, който я бе създал, макар да не мисля, че тя вярва в това. Бих дала живота си, за да я направя щастлива, ако можех. За нещастие дадох живота си за баща й преди много години. Но поне мога да й помогна да намери мечтата на сърцето си, също както аз намерих моята.

Тя седеше там загледана кой знае къде, после вдигна тежката плитка, която се виеше по рамото й и падаше на гърдите.

— Някога имах черна коса, също като на Лизи.

Тя пусна плитката.

Джон мълчеше, не смееше да проговори, за да не наруши магията на мига.

— Оливър винаги е харесвал косата ми. Казваше… казваше, че е като коприна между пръстите му. Обичаше да… Тоест… — Ако не беше привидение, сигурно би се изчервила. — Е, това няма значение. Само исках да кажа, че вплетох този любовен възел в нея в деня, когато… когато умрях. Сега едва ли ще можете да го видите. Той е толкова безплътен, колкото съм и аз. Но в деня, когато Лизи намери мечтата на сърцето си, аз ще бъда освободена, и той отново ще стане яркочервен.

— И вие мислите, че аз съм мечтата на сърцето й? — усъмни се Джон.

Погледът на Бес стана по-остър, тя впи очи в неговите.

— Не точно вие, макар че любовта е съществената част от тази мечта. Да напусне тези места е другата част. Да излезе навън, в света, да види какво лежи отвъд тези тресавища. Толкова я е страх да признае, че го иска, колкото се страхува и да признае, че далеч не е онази студена, разумна, практична жена, за каквато иска да се смята.

— Тогава какво…

— … всичко, мисля. Да бъде цялостна и завършена, и спокойна. Да намери себе си, за да може да намери всичко останало.

Гласът на Бес отслабна, затихна, самата й фигура като че ли трептеше и избледняваше, ставаше почти невидима.

— И ако успее да разбере защо съм направила това, което направих, и да ми го прости… това ще бъде дар и за двете ни — изрече тя и изчезна.

Всичко това може да бъде твое, Лизи.

Лизи изплуваше от съня, но все още не бе достигнала брега на будното състояние. Гласът досягаше крайчеца на съзнанието й, настоятелен и пълен с обещания за… нещо. Нещо, което не можеше да докосне,