Дъщерята на разбойника

но което искаше… толкова много го искаше.

Но какво беше то?

Тя се размърда неспокойно върху възглавницата, опитвайки се да потисне този слаб, настоятелен глас, опитвайки се отново да се отпусне в прегръдките на съня.

Само трябва да протегнеш ръка и да го вземеш.

Все още потънала в съня, но вече почти събудена, Лизи простена и се зарови по-дълбоко под завивките.

Една целувка, Лизи.

Това я събуди. Тя се изправи с разтуптяно сърце.

Нищо. Стаята бе забулена в мрак. И последното въгленче в камината бе угаснало.

Само една, прошепна гласът пак така тихо. Ще бъде достатъчно.

И още по-тихо: Повярвай ми.

Той се събуди, обзет от силна страст, в навъсения сив ден, който идеално подхождаше на настроението му.

Джон бавно се надигна в леглото и също така бавно и внимателно се зае да разглежда стаята наоколо си. Доколкото можеше да види, нищо не се бе променило. Паяжините все така висяха в ъглите и прахът все така се стелеше по пода, независимо от следите от стъпки, които се бяха отпечатали в него. Освен дисагите, донесени от Лизи и купчината стари прашни чаршафи, които бе струпал в ъгъла, всичко беше точно такова, каквото го бе оставил предната вечер.

Той изпъшка, прокарвайки ръка през косата си, и изтръпна, когато неволно докосна покритата с коричка рана на черепа.

Беше влюбен в Лизи.

Проклети да са тия фантасмагорични привидения. Ако не се махне скоро от тая стая и от Лизи, може в най-скоро време отново да се предаде на Ламбер, само че като луд, и да иде направо в ада с всички обвинения, които бяха отправени срещу него.

Една цяла сутрин усилена работа превърна в ред хаоса, който червените куртки бяха оставили при вчерашното си претърсване. Нямаше пътници и никаква работа, докато надвечер местните хора не започнаха да прииждат към кръчмата.

В друго време Лизи щеше да има много задачи, изостанали за по-късно, когато се намери време за тях, но днес тя не успяваше да се съсредоточи върху нищо, не можеше дори да си спомни какво има да прави сега, когато беше свободна. Вместо да се заеме с някаква работа, тя се мотаеше нагоре-надолу, дразнейки Берта, която се бе приготвила добре да си подремне пред кухненското огнище, изнервяше всички, оплаквайки се защо трябва тя да отговаря за всичко, и най-дребното, което те правеха или щяха да направят, лесно предизвикваше гнева й, когато най-малко го очакваха.

Лизи не им обръщаше никакво внимание. По едно време дори й хрумна да вземе един кон и да иде до Туистълдийн Менър, на три мили оттук, за да прати писмо на Самюел, писмо, което бе съчинявала наум до най-малките подробности вече над десет пъти. Реши, че ще помоли своя келнер да се върне. Незабавно, ако е възможно. Беше се уморила да прислужва в кръчмата всяка вечер, изтощена бе от постоянното любопитство и нахалните погледи на хората, които по-скоро трябваше да си гледат собствените работи, а по-малко да се бъркат в нейните.

Навярно щеше вече да е тръгнала, ако старият Джош не я бе убедил, че има да бие много път и няма да се върне, преди да се е стъмнило, особено в такъв мрачен ден и при такива лоши пътища.

Разстроена, тя остана в хана, но не успяваше да се развлече с нищо. Където и да отидеше, каквото и да правеше, мислите й неизменно се връщаха към досадния, създаващ безпокойства гост, който сега заемаше спалнята на майка й. Джон Карлтън наистина бе заключен на сигурно място там, но мъжът бродеше в мислите й с нахална самоувереност, а това едновременно я вбесяваше и притесняваше.

Докато стоеше така в тази заключена стая, без да има какво да прави, освен да чете или да гадае за произхода на слабите звуци, които достигаха до него отвън, сетивата му се изостриха невероятно много. Джон долови стъпките на Лизи по стълбите още преди да е стигнала до средата.

Той побърза да оправи палтото си, провери възела на кърпата около врата и приглади косата си, вече измита и вързана на опашка на тила. Преди това се бе погрижил да проветри и изчетка палтото си, да почисти обувките и да се обръсне.

Дори се бе опитал да оправи леглото. Резултатът далеч не беше задоволителен, преди всичко, защото всяко разместване на чаршафите разпръскваше във въздуха аромата на лавандула и с всяко вдишване на свежия мирис въображението му се отправяше в посоки, където нямаше никаква работа.

Накрая той съвсем се отказа от недодяланите си опити и се потопи в разказа за корабокрушенеца на име Крузо. Разказът беше по-безинтересен от собствените му фантазии, но имаше предимството, че не го притесняваше, колкото тях…

За съжаление усилията му щяха да останат неоценени. Когато Лизи най-накрая влезе в стаята, Джон я оприличи на таралеж — цялата бе само настръхнали бодли и две искрящи очи, които го гледаха подозрително.

— Уморена съм — обяви тя без всякакви предисловия, като тръсна на масата фенера и кошницата с храна. — Ако имате нужда от нещо, кажете ми сега, за да го взема, когато слезем долу. Нямам намерение втори път да се мъкна дотук. Не и тази вечер.

Дори да бе забелязала неуспешните му опити да домакинства, тя не го показа. Изобщо не вдигна поглед от кошницата, докато изваждаше нещата от нея.

— Хората наоколо говорят, че Ламбер заплашва със строго наказание всеки, който бъде хванат, че укрива избягали арестанти — обърна се тя към свещника.

Джон се настани на стола точно срещу нея, така че да бъде принудена да го погледне.

— Арестанти ли? Да не са изпуснали още някого, освен мене? Хм. Лейтенантът наистина трябва повече да внимава.

Лизи не му обърна внимание.

— Конярят ми казва, че са продължили да търсят, но досега нищо не са намерили. Ламбер смята, че е, защото се криете някъде наоколо. Сигурно мисли, че сте достатъчно умен и достатъчно решителен и няма лесно да се предадете.

Джон взе една ябълка от кошницата миг, преди тя да я извади оттам.

— Наистина ли така смята? Личи си, че е проницателен и интелигентен човек. Съжалявам, че се усъмних в него.

Тя рязко вдигна глава.

— Подигравайте му се колкото искате, но на мене лошо ми се пише, а и на вас, ако ви хванат.

Той хладнокръвно изтри ябълката в ръкава си и отхапа голяма хапка.

— Няма да ме хванат. Не и докато вие самата не ме предадете.

— Не ме предизвиквайте. Може да се изкуша.

Тя щяла да се изкуши! Джон можеше съвсем нагледно да й обясни какво означава изкушение. Изкушение беше да седи срещу нея и да вижда как пламъчето на свещта танцува в очите й. Изкушение беше да слуша чувствената дрезгавина в гласа и, когато светът около тях отдавна бе потънал и тишина.

Изкушението бе самата Лизи и нощта, и пухеното легло на няколко крачки от тях… постлано с ленени чаршафи, ухаещи на лавандула.

Джон бързо прехвърли крак върху крак и отхапа още едно парче от ябълката.

— Трябва да ви благодаря, че ми заехте книгата си — каза той, сменяйки темата, като размахваше небрежно ябълката. — Доста интересна измислица, не намирате ли? Да си на огромно разстояние от цивилизацията и от всичките й неприятности.

— Откъде да знам?

Лизи все още избягваше да го погледне, но вече почти нямаше с какво да се разсейва. Беше извадила