Дъщерята на разбойника

всичката храна и бутилката вино, бе прибрала в кошницата остатъците от последното ядене и сега събираше трохите. Бавно, една по една.

— Този разказ ми напомни за някои от местата, където съм ходил, макар че никое от тях не беше така прекрасно безлюдно като острова на господин Крузо.

Това привлече вниманието й.

— Ходили сте на такива места?

Той кимна.

— В Западна Индия. Преди няколко години посетих някои от островите. Баща ми се бе уморил да ме гледа как не мога да се установя на едно място и понеже имаше намерение да инвестира в захарна плантация, реши да убие два заека с един куршум… с мене.

Тя мигна два-три пъти, после бавно се отпусна на стола насреща му, забравяйки кошницата, яденето и последните трохи.

— Чела съм за Западна Индия — каза тя със замечтан поглед. — Чела съм и за двете Америки. И за Сандвичевите острови, и за пътешествията на капитан Кук, и Китай, и… о, за толкова много места!

Невидимата бариера, която тя съзнателно бе поддържала между тях през последните два дни, постепенно се разпадаше. Изведнъж очите й заблестяха от страстно любопитство, дъхът й започна да пресекна, като че ли бе така развълнувана, че бе забравила как се диша.

Предишната вечер Лизи бе обзета от спомените, но тази вечер…

Смаян, Джон полека внимателно остави на масата недоизядената ябълка. Тази вечер тя като че ли бе оживяла благодарение на полъха от далечните острови и чудните нови светове.

Тази вечер, благодарение на няколко небрежно подхвърлени негови думи, Лизи Тинсдейл се бе отдала на мечтите си и изведнъж страшно му се прииска именно той да осъществи тези нейни мечти.

— Разкажете ми за тях, за местата, които сте посетили — помоли тя.

Джон си пое дълбоко дъх, опитвайки се да остане спокоен.

— На драго сърце. Но хубавият разговор върви по-добре, когато го придружава хубаво вино. Ако ми направите честта…? — и посочи бутилката, донесена от нея.

— С удоволствие — отвърна тя и бутна към него една чаша.

Джон посегна да вземе чашата и видя, че ръката му трепери.

12

Когато отпушиха втората бутилка вино, която Лизи бе донесла от избата, вече бяха преминали Нова Англия, Пенсилвания и Вирджиния и бяха отишли на юг, към двете Каролини. Джон очертаваше всеки етап на старата карта, която тя бе измъкнала от стаята си, но дори това за нея беше прекалено много и главата й почваше да се замайва от подробностите. Тя обаче не можеше да се насити на разказите за света отвъд границите на Англия.

— Били ли сте в някое поселище във Флорида? А в Барбадос? Чувала съм, че Ямайка… — и Лизи се прозя по средата на мисълта си.

Той се усмихна.

— Предполагам, че виното и разказваческите ми умения не си пречат едно на друго.

— Не е това. — Лизи разтърси глава. — Денят беше дълъг.

— Значи да свършваме. — Той стана, заобиколи масата и се озова до нея. — Ставайте, моето момиче. Студеният нощен въздух ще ви поободри.

— Мм — проточи Лизи, мъчейки се да сподави още една прозявка, докато се изправяше на крака.

Без съмнение замаяната глава и обзелата я сънливост я накараха да се олюлее, да се блъсне в гърдите му и да се озове в прегръдките му, но сънливостта решително нямаше нищо общо с нежеланието й да се отдели от него.

Това бе толкова… естествено. Ръцете му, които я обгръщат и я привличат по-близо. Високата му едра фигура. Грапавият плат на палтото му, опрян до бузата й, и силните му ръце, които я обвиват.

Тя почувства как дланта му се плъзга надолу по гърба й, притиска я по-силно и вместо да се възпротиви на натиска, тя обви ръце около него и се отпусна в топлата му прегръдка.

— Лизи?

Шепотът като че ли идваше много отдалеч, като повей на вятъра.

— Мм? — отзова се тя със затворени очи, като вдишваше уханието му.

— Омъжи се за мене. Остави хана и ела с мене в Америка.

Сърцето на Лизи сякаш отказа да бие и дробовете й спряха да дишат. Стоеше така в прегръдките му, чуваше, но не можеше да повярва, чудеше се дали просто не е заспала и не се лута в сънищата см.

Да се омъжи за него?

Той хвана брадичката й и я накара да го погледне, а в очите му блестеше внезапно пробуден пламък.

— Това е един съвсем нов свят, нова възможност. Място, където има бъдеще, а не минало. Ще те отведа в Ямайка, ако искаш. Ще…

— Да се омъжа за вас? — прошепна задавено Лизи и се освободи от ръцете му. — Да се омъжа за вас?

Той се опита да я привлече отново към себе си, но тя се дръпна. Хвана се за облегалката на стола, за да не падне, после изведнъж го обърна така, че да се озове между двамата. Не беше кой знае каква защита, но все пак беше нещо, тя изведнъж почувства силна необходимост да издигне отново бариерите, които така грижливо бе поддържала между себе си и него… до тази вечер.

— Вие подигравате ли се с мене? Опитвате се… да ме съблазните с някаква красива лъжа?

Джон поклати глава, сякаш да отпъди последните остатъци от опиянението на виното.

— Кълна се в Бога, не съм искал да казвам подобно нещо.

— И сега съжалявате.

Колкото и да й струваше да каже подобно нещо, Лизи не искаше да го чуе най-напред от него.

— Не! Не съжалявам, че го казах. Аз… не знаех, че ще го кажа, докато просто… докато не го казах.

Той пристъпи нерешително към нея с протегнати ръце, но замръзна в мига, когато тя насочи срещу него стола, за да му попречи да се доближи.

— Аз… аз те обичам, Лизи.

Лизи стисна още по-здраво облегалката на стола така здраво, че се уплаши да не чуе как дървото изпращява. Опита се да го погледне сурово, но изплувалите в очите й сълзи замъглиха гледката.

— Любовта не се открива на дъното на бутилка с вино, господин Карлтън. Човек не решава просто така да се ожени.

Той изведнъж се засмя със същата хитра, непокорна, дяволска усмивка, с която я бе измъчвал още от самото начало. Лизи имаше странното усещане, че се смее колкото на нея, толкова и на себе си.

— Аз обаче решавам. Точно сега го направих.

Тя тръшна стола на земята.

— Знаех си, че е загуба на време човек да разговаря с вас.

— Загуба е само ако смятате да ми кажете, че не може просто така да съм се влюбил във вас или че не трябва да ви моля да се омъжите за мене.

В думите и в гласа му нямаше и следа от насмешка, но Лизи можеше да се закълне, че дочува някакъв смях, слаб и отдалечен. Наред със смеха тя долови и басово мърморене, сякаш на хоризонта се задаваше буря.

Тогава един тих глас прошепна на ухото й. Само една целувка, Лизи. Повярвай ми.

Лизи подскочи, трепна и се огледа диво наоколо си.

— Махайте се!

Джон кръстоса ръце на гърдите си и вирна брадичка като човек, решен да не помръдне, докато не постигне каквото си е наумил.

— Никъде няма да отида. Не и докато не ми кажете „да“.