Дъщерята на разбойника

— Лизи? — каза той отново, този път по-меко.

Тя бавно вдигна глава, докато погледът й се кръстоса с неговия.

— Казват, че майка ми е обитавала тази стая — изрече тя най-накрая.

Гласът й се губеше в тишината.

— Мислите, че майка ви е попречила на войниците да влязат?

— Или баща ми.

Тя погледна към черния нощен прозорец на другата стена.

Джон не можа да види там нищо интересно — съмняваше се дали светлината даже от десет фенера ще успее да пробие праха и мръсотията, трупани години наред върху стъклата, но Лизи стоеше като омаяна. Тя издърпа ръката си от неговата и прекоси стаята, сякаш привличана от някакъв настоятелен спомен. Потърка наслоения прах с опакото на ръката си и се наведе по-близо, за да погледне навън в нощта.

След миг колебание Джон отиде и застана до нея. Мястото, което бе разчистила, блестеше в черно, като затоплено с дъх стъкло в мразовито утро, но той не виждаше нищо, освен мътното отражение на закрития с капаци фенер на масата отзад. Ако някой не спеше в такъв късен час и погледнеше към хана, можеше да си помисли, че бледата светлина и неясните сенки, които той и Лизи хвърляха, са просто призраците, за които легендите твърдяха, че обитават това място.

Дори Лизи да бе забелязала, че той е застанал до нея, с нищо не го издаваше.

— Защо…? — настоя той, когато тя замлъкна.

Тя го погледна сепната. За миг Джон реши, че няма да чуе отговора.

— Червените куртки убили баща ми — изрече тя най-накрая, — но най-напред чичо ви дал заповед да го убият на всяка цена. Именно той заповядал на войниците да задържат майка ми като заложница една вечер, когато разбрали, че той е обещал да дойде при нея.

Лизи отново се обърна рязко към прозореца, сякаш искаше да види нещо повече от лунната светлина и сенките, простиращи се надалеч.

— Войниците отпратили слугите. Пребили дядо ми, вързали го и го заключили полумъртъв в избата. Довлекли майка ми тук и я завързали за леглото така, че да види, когато баща ми дойде на кон през тресавищата. Закрепили мускет пред гърдите й, за да не мърда, запушили й устата, за да не може да го предупреди, че има засада пред прозореца. И зачакали.

Лизи пое дълбоко дъх, като че ли самият въздух я изгаряше.

— Заради него, заради баща ми тя дръпнала спусъка на оня мускет — изрече тя с преливащ от болка глас. — Заради мъжа, когото чичо ви се заклел да унищожи на всяка цена, колкото и скъпо да му струва… само защото баща ми някога го ограбил и се смеел, докато го правел.

Лизи го погледна и лицето й внезапно доби сурово и неумолимо изражение.

— Не можах да й простя — каза тя. — Не можах да забравя, че е искала да умре заради баща ми, а не е искала да живее заради мене.

— Лизи! — Жалният вик на Бес се откъсна от самото й сърце. — Лизи!

Майката литна от леглото, но Оливър я сграбчи и я притисна в прегръдките си, преди да успее да прекоси стаята и да стигне до дъщеря си. Тя се опита да се освободи, но само след миг избухна в плач, свита до гърдите му.

— Знаех, че ми се сърди, но никога не съм допускала… не знаех… о, Оливър! Какво да правя?

Оливър я държеше здраво и се опитваше да заглуши болката й, като нежно я полюшваше в прегръдките си.

— Тихо, любов моя — прошепна той и леко я погали по косата, отмахвайки я от лицето й. — Нищо не можем да направим. Не сега. Не ние. — Той леко я целуна по главата. — Тихо. Замълчи.

В този миг Джон би се заклел, че двамата мъртви любовници са с него тук, в стаята. Можеше да ги види. Те стояха при долния край на леглото, почти можеше да ги докосне.

Разбойникът бе висок, силен, красив мъж, великолепен в кадифената си дреха с яка от фина бяла дантела. До него, сгушена в закрилящите му ръце, бе красивата му любима Бес. Те не помръднаха, не казаха и дума, само наблюдаваха дъщеря си със загрижения поглед на хора, които носят вината за миналото, но са безсилни срещу страстите на настоящето.

Невъзможно наистина. Джон премига и прокара ръка пред очите си. Разказът на Лизи бе повикал тези привидения — нейният разказ и собственото му въображение.

Когато погледна отново, ги нямаше.

Лизи го гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха неизплакани сълзи, но според Джон тя не виждаше нито него, нито това, което му се бе привидяло. Погледът й бе прикован към миналото и отдавна погребаните му ужаси.

Преди той да отвори уста, Лизи се обърна отново към прозореца, с гръб към него, и този път Джон знаеше точно какво вижда тя през мъглата на праха, годините и спомена.

— Баща ми чул изстрела. — Гласът й бе нисък, равен и безизразен. — Мама чакала той да дойде достатъчно близо, да го види там под лунната светлина, преди да натисне спусъка, който така отчаяно се опитвала да достигне. Той чул изстрела, но нямало как да разбере какво означава, затова се обърнал и препуснал назад.

Лизи докосна стъклото — леко, сякаш докосваше миналото.

— Разбрал за смъртта й едва на следващата сутрин, както ми разказаха. Но когато чул, препуснал отново насам. Войниците, разбира се, го чакали. Застреляли го там, на пътя… застреляли го като куче, така казваше дядо ми. И го оставили там, него и коня му. Като предупреждение за другите, предполагам… и храна за гарваните.

Гласът й се бе снишил до шепот в неподвижния нощен въздух.

— Там, близо до онези стари дървета — прибави, посочвайки с ръка, сякаш Джон можеше да види това, което виждаше тя.

Лизи сви вежди и се доближи още повече до стъклото, сякаш се опитваше да види неподвижното окървавено тяло, което бе паднало там преди толкова години.

Джон се размърда неспокойно в настъпилата тишина, не знаеше какво да прави. Полека приседна на крайчеца на леглото.

— Не аз съм заповядал да убият баща ви — каза той с мек глас. — И моят баща не го е заповядал. Той е напуснал Англия много преди това.

— Знам — каза тя, насилвайки се да го погледне в очите. Лицето й бе бледо, изтощено от вълнението, изглеждаше много по-крехка, много по-изящна отпреди. — Но като знам, че сте негов племенник, негов наследник… — Тя поклати глава, сякаш се отърсваше от съмненията. — По-добре да ми го бяхте казали още първата вечер, когато ви доведох тук.

— Щеше ли да има значение? Щяхте ли да ме предадете на Ламбер и хората му, ако знаехте?

Тя сви рамене с жест на безразличие.

— Не знам. Не го направих и предполагам, само това има значение.

Тя му обърна гръб и отново се загледа през почернелия от нощта прозорец. Когато продума, сякаш говореше на нещо там вън, меко, като разказвач на приказки, който започва с „имало едно време“.

— Казват, че виждали майка ми на този прозорец понякога, когато луната е пълна и няма облаци. Казват, че тя чакала любимия си разбойник, наведена през отворения прозорец, за да вижда пътя, по който той ще дойде при нея.

Лизи леко изпусна дъх, като едва доловима въздишка, и прокара пръст по една линия там, където се съединяваха двете крила на прозореца нежно, почти благоговейно, без да обръща внимание на праха. Не се виждаше никаква частица чист метал, която да подсказва, че този прозорец е бил отварян през всичките години, откакто дядото на Лизи е затворил стаята — завинаги, както е смятал тогава.

— Казват, че майка ми обитава тази стая, защото го е чакала тук, когато е умряла. Казват, че когато го чака, заплита любовен възел в косата си. — Вниманието на Лизи бе приковано към запечатания от времето прозорец. Тя докосна стъклото с върха на пръста си, сякаш очакваше да види отражението на майка си в него вместо своето.

— Яркочервен любовен възел… за него. За любовта, която са си давали един на друг. — Гласът й се