Дъщерята на разбойника

Когато разбра съвсем ясно, че няма да получи никакви остатъци, Скръф въздъхна, подви крака и прилежно започна да се чеше по брадичката.

Лизи се усмихна. Не можа да се въздържи. Скръф се изправи, прекоси стаята и приседна в краката й с очаквателно наострени уши.

— Ах, ти, безсрамен просяк такъв — нахока го Лизи, докато му подаваше парченце хляб от кошницата на Джон Карлтън.

Берта изсумтя погнусено.

— По-добре ти се виж. Ако някое нищо и никакво помиярче може да ти изпроси нещо за ядене, представям си какво ли може онзи дявол там горе.

Когато Лизи само сви вежди в отговор и даде на кучето и парченце сирене, очите на Берта се присвиха заплашително.

— Може да не ме слушаш какво ти казвам за Нида, обаче това добре си го набий в главата — майка ти умря заради един красив негодник. Знам го, защото помагах на дядо ти да я погребе. Ако не внимаваш, ще си навлечеш дявол знае какви неприятности от друг такъв негодник, затова ти казвам, опичай си акъла!

Тя отиде при него дълго след като ханът бе потънал в сън. Дори старите дъски бяха притихнали и леките й стъпки прозвучаха по-ясно, отколкото друг път.

А може би той се бе вслушвал за тях по-напрегнато. Джон я очакваше, но никой не се бе доближил до стаята, дори до горния край на стълбището.

Очакването бе станало безкрайно дълго и ако го нямаше физическото успокоение да измерва с крачки тясното пространство на стаята, щеше да бъде почти непоносимо. Беше седял до масата, за да гледа как угасва денят, потъмнявайки в прашния прозорец, беше хвърлял трохи хляб по паяците, настанили се по ъглите на стаята, беше се опитвал да държи мислите си далеч от Лизи Тинсдейл.

Не улучваше паяците — не се и опитваше да ги обезпокои, поне съзнателно — и не успяваше да не мисли за Лизи. Във фермата поне се развличаше с разговори или игра на карти, тъй като стражите му обръщаха толкова внимание на жилището си, колкото и той.

Нямаше никакво значение. Сега тя беше тук и Джон внезапно се почувства така, сякаш отново живее, вместо просто да съществува. Ръката му стисна дръжката в мига, когато ключът задраска в ключалката. Когато ключът се превъртя, той отвори широко вратата и почти издърпа момичето в стаята. Тя отскочи назад, трепна и едва не падна върху закрития с капаци лоен фенер, който бе оставила на пода.

— Ъ-ъ… съжалявам.

— Не правете така!

Очите й бяха така разширени, че бялото светеше със синкав отблясък под светлинката на фенера. Той се ухили.

— Дяволски се радвам да ви видя.

— И не ругайте. Наслушала съм се на това в кръчмата.

Тя се наведе, за да вземе фенера и малката върбова кошница, чието съдържание бе покрито със салфетка.

— Да, госпожо. — Той посочи с жест към една по-голяма кошница, почти препълнена, която стоеше зад нея в преддверието. — Мога ли да ви помогна?

— Не. Чест е за мен да ви обслужвам.

Усмивката му стана още по-широка.

— Знаете ли, сарказмът не е най-силната ви страна, независимо колко голям опит имате в него.

Очите й проблеснаха под слабата светлина на фенера.

— Странно. Лейтенантът мисли другояче.

— Той ви ласкае.

— Вие също можете някой път да опитате — отвърна тя и мина край него.

Джон взе по-голямата кошница, но когато я остави на пода и затвори вратата зад себе си, видя, че Лизи не бе помръднала и на инч. Стоеше до масата, стиснала здраво фенера с едната ръка, и го гледаше така, сякаш изведнъж му бяха поникнали рога.

— Нещо не е ли наред? — запита той и бутна настрани кошницата. — Да не са се върнали червените куртки? Да не би да си имате неприятности заради…

— Кой сте вие? — запита тя.

— Кой…? — Джон преглътна въпроса.

Знаеше какво има предвид. Както предполагаше, въпросът бе неизбежен, макар че изобщо би предпочел да не говори по тази тема.

Вместо това обаче той отмери най-елегантния си поклон.

— Джон Франсис Гидиън, на вашите услуги, госпожо.

— По-вероятно Джон Франсис Карлтън.

— О — сви вежди той, сякаш премисляше. — Сигурно искате да узнаете нещо повече за Гидиън.

— Да. Не. — Тя раздразнено вдигна рамене. — Вие ли сте наследникът на лорд Малоран?

— Той явно не мисли така.

— Той не, но вие? Негов племенник ли сте?

Въпросът бе зададен възможно най-пряко и не му оставаше друго, освен да излъже най-безсрамно, или да каже истината. Джон въздъхна. Би предпочел бягството. Беше толкова по-удобно, като се имат предвид обстоятелствата.

— Да — каза той нерешително. — Аз съм законният син на по-младия брат на негова светлост, Уилям Франсис Карлтън. Това ме прави племенник на лорд Малоран, негов най-близък жив роднина… и негов наследник.

Тя не помръдна, вгледана в него и застинала в неподвижно мълчание.

— Вие не ми вярвате.

Лизи бавно изпусна дъха си и също така бавно наведе фенера, който държеше.

— Вярвам ви. — Той едва дочуваше шепота й. — Колкото и да не искам, ви вярвам.

Джон се наведе, за да вземе фенера и малката кошница с храна от ръцете й, после внимателно остави и двете неща на масата. Имаше нещо в погледа й, в смайването, с което възприемаше неговите претенции, и то разкри пред него какво наистина означава признанието му.

Той беше наследник на лорд, наследник на име и имения, принадлежали на половин дузина поколения Карлтъновци преди него… и този единствен, неизтриваем факт издълбаваше между него и Лизи цяла пропаст, която поне за нея нямаше да е лесно да премине.

— Но това нищо не означава — изрече той.

Гняв разтърси вцепененото й мълчание.

— Не означавало нищо? Не означавало нищо? Не ставайте глупак! И не се отнасяйте с мене като…

— Аз…

— Карлтъновци са управлявали Малоран Хол още когато този хан се е строил. Лорд Малоран е най- богатият човек на мили наоколо и най-силният. Ако вие сте негов наследник…

Тя преглътна другото, което щеше да каже. И изведнъж започна да изважда от кошницата хляб и увити в салфетки храни. Подреждаше ги спретнато на масата, едно след друго, сякаш разчиташе това делнично занимание да я отвлече от други, по-смущаващи мисли.

Озадачен, Джон заобиколи масата и се озова лице в лице с нея.

— Лизи?

— За вас съм мис Тинсдейл — отсече тя.

И с наведена глава започна да събира остатъците от предишното хранене с почти неприлична бързина.

Джон се наведе към нея, хвана ръката й и я накара да спре.

— Какво има?

Ръката й беше студена, много по-студена, отколкото бе очаквал дори в среднощния хлад на стаята. Закачливите думи замряха на върха на езика му. Тук се криеше нещо повече от гняв, нещо по-дълбоко и по-смущаващо от страха, че рискува, задето го е скрила тук.