червените куртки.
Събралите се фермери и надничари кимаха в знак, че оценяват разказаното… и тревогите на лейтенанта.
— Да не казвам пък — продължаваше Уудфорд, — че негова светлост все праща известия на лейтенанта да прави това и онова. И по някой път доста го кастри, както чувам. А лейтенантът винаги щом му се накарат, така почва да беснее, че хората му са готови да застрелят оня колонист, само да им падне в ръчичките, в което доста се съмнявам.
Томас Гейнс изхихика одобрително на шегата и хвърли изпитателен поглед към Лизи.
— Аз пък чух, че според лейтенанта беглецът се криел някъде тук много наблизо. Ти да знаеш нещо по въпроса, а, Лизи?
Дори най-мрачното смръщване на Лизи не може да накара стареца да млъкне.
— Лейтенантът да си мисли каквото си ще — каза тя, като тропна пълната халба с бира пред един от насядалите мъже. — Това не е моя работа.
— Ами, друг път не е. — Набръчканото лице на Томас се разкриви в зрелищно любопитна физиономия. — Искам да кажа, ако ти, такова, си го скрила.
— Аз? Нарочно да скрия човек, търсен от кралските войници? И отгоре на това той да не ми плати за стаята и храната? — Лизи издърпа от ръката му полупразната халба. — Тая вечер няма да получиш повече бира от мене, Томас Гейнс, защото, както виждам, и тая, дето си изпил, е успяла да ти размъти мозъка.
Насядалите, включително и самият Томас, се разсмяха на остроумната реплика. И когато Лизи се обърна, за да сервира друга чаша, той си грабна обратно своята.
— Едно не разбирам — каза Гарик Ътли, — защо му е трябвало да се нарича Гидиън, ако наистина е Карлтън и е законен наследник на негова светлост. Подозрителна работа, ето какво е това според мене. Подозрителна!
Уудфорд подпря лакти на коленете си и се наведе напред, поклащайки халбата, която държеше. Заговорнически сниши глас.
— Чух, че той много държал да говори с господин Рандал, ама да не повярваш колко много… Знам го от домоуправителя на господин Рандал, той пък го чул от иконома, щото икономът говорел с него, когато домоуправителят го повикал. Тъкмо след като онзи бил ходил при негова светлост, а пък това, както си го мисля аз, е даже много интересно, като се има предвид другото.
Ъгли замислено подръпна долната си устна.
— Аха, има за какво да си мисли човек, като се знае как негова светлост се дърлеше с господин Рандал, след като дойде в имението, и с бащата на господин Рандал преди туй. Като капак на всичко му е дошло това идване на младия господин Карлтън. Така си мисля аз, като капак му е било!
Събралите се дружно закимаха, потвърждавайки, че начинът им на мислене съвпада с този на Ътли. Самият Ътли обаче беше склонен да застане както на едната страна, така и на другата, заради самото удоволствие да спори.
— От друга страна — каза той с вид на съдия, принуден да говори в полза на защитата, — той може да е някакъв измамник и да се опитва да открадне нещо, дето не е негово. Може да е чул всичко, каквото му е трябвало, още първата вечер, докато седеше тука и ние си приказвахме съвсем открито. Може да си е помислил, че ще е много хубавичко да се помъчи да убеди негова светлост и господин Рандал, че е някой, който не е.
Одобрителните кимания този път бяха съпроводени и със замислено смръщване на физиономиите.
— Ъхъ, май така ще е — каза Уудфорд. — Лейтенантът не е от ония, дето ще оставят тая работа да мине, даже оня да е само един обикновен глупак и да се опитва да мине за друг глупак.
— Че е глупак, глупак е — каза старият Томас, — но може да е разбрал, че си струва да направи оня човек да изчезне преди това като по поръчка, ако искате да знаете какво мисля аз — добави той с многозначителна гримаса.
Одобрителните изхъмквания на слушателите показваха, че и те споделят неговото мнение.
— Аха, точно така — каза Уудфорд, мятайки остър поглед към публиката си. — Много ще е интересно да се знае какво мислят негова светлост и лейтенантът, защо така се ядосват, пък бил той законен наследник или не. Цялата тая работа е много странна. Правичката ви казвам, наистина е много странна.
— Да — потвърди Томас Гейнс, — странна е.
И изгледа многозначително Лизи над ръба на халбата си миг, преди целият да потъне в нея.
Това извади Лизи от мрачното съсредоточаване, с което досега бе слушала споровете. Тя се обърна, решена да не дава повече ухо на объркващите мисли, които разговорът бе породил у нея, и видя как Нида я зяпа, застанала с поднос празни халби в ръцете и остър, любопитен поглед на изпитото си лице.
Щом разбра, че са я забелязали, Нида веднага наведе глава и се изпари. Лизи гледаше след нея, докато не изчезна в кухнята. И това се пише на сметката на Джон Гидиън/Карлтън, реши тя, като се намръщи — изглежда, вече не може да вярва и на собствените си прислужници.
Никога преди Лизи не си беше задавала този въпрос. Не желаеше точно сега да се занимава с него, макар че от отговора му зависеха много неща, много повече, отколкото би искала да признае дори пред себе си.
Когато тръгна да залоства външната врата зад последния посетител, Лизи усещаше как краката я болят още повече отпреди и беше невъобразимо ядосана.
Берта не показа никакво съчувствие.
— Ще се стопиш, ако продължаваш да се ядосваш така — отбеляза старата готвачка, като сипваше една чаша от сварения в гърнето чай.
— Тия войници…
— Не те ядосват тебе войниците,
— Приготви ли кошницата с храна за него, както ти казах? — запита Лизи, сменяйки внезапно темата.
Старата готвачка се поколеба, после кимна нерешително.
— Много повече, отколкото ще му стигне за един ден… макар че ако имаш и капка разум, ще му дадеш тая храна и един кон и ще го пратиш да си върви, преди да ти е навлякъл още неприятности.
— Щях да го направя, стига да можех — каза Лизи и се помъчи да повярва, че това е самата истина. — Но хората на Ламбер ще бъдат нащрек, а луната все още свети достатъчно, за да забележат, ако някой язди сам през тресавищата. Не ми се мисли какво може да стане, ако сега го хванат, особено с някой от моите коне и със следи, които ще ги доведат право тук.
Дори Берта нямаше как да оспори това, макар войнственият пламък в очите й да подсказваше, че всичко би се развило съвсем другояче, ако имаше и най-малката вероятност да убеди Лизи да постъпи иначе. Готвачката въздъхна, надигна се тежко и тръгна да отнесе кошницата с храна, която беше приготвила.
Движението размърда Скръф, който се бе настанил на любимото си място за спане под масата. Кучето се надигна с тъжен поглед в очите, после скочи на крака и припна през кухнята подир Берта.
Готвачката отключи шкафа, където държеше по-скъпите подправки и съдини, и извади някъде от дълбините му една кошница, покрита със салфетка. Направи бърз оглед на съдържанието й, и отново заключи шкафа.
— Трябваше да я скрия — обясни тя, оставяйки кошницата на масата пред Лизи. — Нида се навърташе наоколо и мога да се закълна, че е преброила всяка трошичка хляб и всяко парче сирене, което слагам тук. Пратих я да си гледа работата, но тя, с каквато хитра физиономия си тръгна…
Готвачката смръщи чело и поклати глава.
— Винаги съм ти казвала да не вярваш на това момиче. Не й вярвам никак точно сега, когато имаш нещо да криеш.
— Че какво може да направи? — запита Лизи.
Точно сега никак не й се искаше отново да спори по повод миячката, въпреки очебийното любопитство, проявено одеве от Нида в салона.
Берта се навъси, явно борейки се с подтика да й каже какво точно би могла да направи Нида. След като реши да премълчи, тя само изсумтя пренебрежително и се върна към среднощното си угощение.
