Дъщерята на разбойника

нищо не бе в състояние да я събуди.

Само Нида и Скръф биха могли да ги чуят, но дори това беше малко вероятно. Пускаха Скръф през нощта, но той обикновено се свираше да спи в конюшнята. Стаята на миячката беше зад миялната, в отдалечената част на двора. Макар че трябваше да минава през двора на кухнята, за да влезе в хана, тя нямаше причина да стои будна по това време на нощта. Не и когато трябваше да стане първа на сутринта, за да запали огъня в кухнята и да донесе вода за готвене и миене през деня.

Сетивата на Лизи се напрегнаха, за да чуят всеки звук, който можеше да бъде доловен. Нищо. Нито звук, нито знак, че някой ги наблюдава тайно.

— Проклятие!

Ругатнята на Джон Карлтън беше почти прошепната, но според Лизи тя прозвуча прекалено силно в студения въздух.

Тя се обърна стреснато и за малко не се блъсна в него. Той се движеше така тихо, че Лизи не бе разбрала колко е близо до нея.

— Камъните са мокри — прошепна той, за да обясни постъпката си. Присви очи, взирайки се покрай нея в тъмнината на кухненския двор. — Като нищо човек може да се загуби тук в тъмното.

— Нали не смятате да ми се изплъзнете, господин Карлтън? — прошепна тя в отговор. — Не забравяйте, че имате да си плащате сметката, преди да тръгнете.

— Какво? Говорите за сметки, когато аз сам трябва да си изхвърлям нощното гърне?

Дори шепнейки, той успя да придаде на гласа си тъжен тон.

— Даже и тогава — прошепна Лизи в отговор.

Той въздъхна.

— В такъв случай по-добре ми покажете къде. Много по-тежко е, отколкото очаквах.

— Натам — каза тя, посочвайки с фенера. — Има една врата отстрани. Пътеката, която води навън, минава през нея, излизате и се отбивате вляво.

Вратата беше надлежно залостена, както всяка нощ след вечеря. Лизи сложи фенера на земята и спусна капаците му, така че да не се вижда никаква светлина.

— Ако има някакви бракониери там, из хълмовете, или ако някой минава на път за дома си — обясни тя с нисък глас, докато издърпваше резето и отваряше вратата пред него.

— Пращате ме там вън? Без фенер? Ами ако се загубя? Ако падна и си счупя крак? Ако ме хванат хората на лейтенанта?

— Тогава няма да имате грижата да си изхвърляте нощното гърне утре — отвърна тя.

— Вие сте жестока жена…

— Правя, каквото мога… и вие много ми помагате в това отношение. Хайде, вървете. Ще ви налея вода, но само защото нямам намерение да стоя тук цялата нощ с вас и да ви чакам да свършите всичко.

— Жестока — повтори Джон Карлтън, но Лизи можеше да се закълне, че се усмихва, докато го казва.

Лизи го накара да носи ведрото с вода, което беше наляла. Залости вратата и го поведе обратно през хана, като пак носеше фенера ниско спуснат, за да осветява пътя му.

Фенерът помагаше малко, макар че не беше абсолютно необходимо. Джон можеше да я следва в тъмното, толкова ясно я усещаше. Би могъл да я намери до кладенеца в двора, дори да не издава и звук, въпреки хвърляните от луната сенки, които я скриваха. Независимо колко тихо се опитваше да върви сега Лизи, той чуваше тихото шушнене на полите й и бързото равномерно потракване на обувките. Тихите обикновени звуци пораждаха у него някаква топлина, която бе толкова тревожна, колкото и неочаквана.

Ако имаше и капчица разум, щеше да си тръгне. Още сега.

За нещастие Лизи бе избила от главата му и малкото останал здрав разум — и то не като го беше ударила с ръжена, макар че той беше оставил резка на черепа му, която още го болеше при докосване.

Истината беше, че не искаше да си тръгне. Още не. Не и докато не се наложи. Още една-две седмици, и Уилям Рандал ще си дойде и той ще успее да изпълни това, което баща му го бе накарал тържествено да обещае. Дотогава чичо му и Ламбер сигурно ще са се отказали да го преследват, ще са повярвали, че той сигурно е избягал далече още първата нощ и тогава той ще успее да си отиде, без да излага на риск Лизи и хората й.

Все трезви, разумни съждения. Но истинската причина, поради която искаше да остане, бе, че му се щеше да прекара цялото това време покрай Лизи. Да я закача. Да я наблюдава. Да спори и да се смее, и да говори с нея.

Преди няколко дни би казал, че е заради изкушението и желанието да си прекара колкото може по- приятно времето, през което трябва да чака. Но сега…

Джон прогони тази мисъл. По-добре да не си размътва мозъка с прекалено много мислене, особено с мисли за Лизи.

Тя бе изкачила стълбите, но вместо да тръгне по късия коридор, който водеше до стаята му, Лизи спря и погледна назад към него, сякаш да се увери, че не е изостанал. Очите й бяха огромни и тъмни, раменете застинали в напрежение.

За миг погледите им се кръстосаха, после тя се обърна и продължи по коридора. Джон я последва замислен.

Колкото и да възразяваше, Лизи вярваше в призраци. Тоест тя вярваше в тези призраци, в призраците на своето минало. В мига, когато прекрачи прага, тя остави фенера, на пода и измъкна огромен платнен вързоп от втората кошница, която бе донесла преди това.

— Да покрия прозореца — каза тя. — Да не може никой да гледа вътре.

Или да гледа навън, помисли Джон, но не го каза. Не я запита защо не го е направила още в началото. Вместо това остави нещата, които носеше, и се наведе да види какво е донесла тя. Както бе обещала, носеше дисагите му, натъпкани с малкото му вещи, включително и чисто бельо.

Под дисагите имаше две корави ленени кърпи, свещи и чисти, ухаещи на лавандула, чаршафи.

Той извади чаршафите от кошницата и се изправи. Видя, че Лизи стои на две крачки от него и го наблюдава. Напрежението, което бе доловил у нея в коридора, все още я държеше, бе стиснала ръце пред себе си, сякаш искаше да грабне ленените чаршафи от ръцете му, но едва се сдържаше.

— Високо оценявам това — каза той, повдигайки чаршафите като за поздрав. Ъгълчетата на устата му се извиха в усмивка. — Но… тази лавандула?

Тя се изчерви.

— Мои са. Мислех, че предпочитате нещо не толкова… — тя хвърли нервен поглед към неоправеното легло — толкова старо и прашно. — Бузите й пламнаха още повече. — Не посмях да взема чаршафи от изгладените, можеше някой да забележи, че липсват.

— Много мъдро. Но какво да правя с тях?

Червенината се смени с раздразнена гримаса.

— Да ги постелите на леглото.

Двамата погледнаха към леглото и също така едновременно отместиха очи. Лизи се ядоса на следите от стъпки по прашния под. Джон се изкашля, премести чаршафите в другата ръка и се опита да прочисти мислите си.

Нищо не се получи. Всяка хрумнала му мисъл имаше дъх на лавандула и го караше да мисли за чаршафите, за Лизи и за вълнуващите възможности, неразделно свързани с подобна комбинация.

— Как ги слагате на леглото? — запита той с леко потрепващ глас, който се мъчеше да скрие вълнението в мислите му. — Не искам да ви затруднявам, нали разбирате, но…

— Сложете ги както искате. Изобщо нямам намерение да ви подреждам леглото вместо вас.

— Нямате?

— Нямам!

Джон въздъхна.

— Жалко. Не мисля, че някога съм оправял легло. Може би ще се нуждая от малко… напътствия.

— Е, от мене няма да ги получите!