Дъщерята на разбойника

— Е? — изрече Ламбер след миг, тъй като войникът още не бе мръднал от мястото си.

— Свободен ли съм, господин лейтенант? — изражението на Ламбер беше достатъчно ясно като отговор. Войникът отново чукна токове и изчезна.

Лизи въздъхна примирено. Щяха да й трябват часове, дори дни, за да разчисти опустошенията, които ядосаните и оскърбени войници нямаше да закъснеят да нанесат.

Ламбер и хората му няма да намерят Карлтън, но когато след това тя се заеме с него, ще му се прииска да го бяха намерили те!

Нещо неопределено изтръгна Джон от съня. Той премигна глупаво, взирайки се в тавана, докато се опитваше да си спомни къде се намира.

Ханът. Лизи.

Той си пое дълбоко дъх. Лизи.

Спомни си Лизи, спомни си как се навеждаше над него, как косата й се спускаше през рамото, единствената й дреха, девствено бялата нощница, която не можеше да скрие мекото изкусително движение на гърдите й…

Той изведнъж изпусна дъх.

Лизи? По нощница? Без нагръдник и със свободно вееща се коса?

Невъзможно. Господ не може да е бил толкова благосклонен към него.

Джон със съжаление затвори очи. Значи е сънувал. Зарови се по-дълбоко под завивките с намерението да си припомни още от съня, доколкото му е възможно. Но само вдигна облак прах, който го накара да кихне.

Веднага ококори очи. Това не беше неговото чисто, удобно легло в „Крал Джордж“.

Полека отметна прашните завивки и се измъкна от тях. Главата му се завъртя за миг, после полека се успокои и постепенно Джон успя да фокусира погледа си върху стаята.

Нямаше много нещо за гледане, особено в неясната светлина, проникваща през мръсните стъкла. Заедно със светлината се върна и паметта му. Лизи беше по нощница. Но вместо да го съблазнява, бе направила всичко възможно да пробие дупка в черепа му с ръжена си.

Това повече й подхождаше. За съжаление.

Той пипна раздразнен главата си и настръхна от допира до живата рана. Не е толкова зле все пак. Бе получавал и по-лоши рани, но никога от жена, особено от жената на най-еротичните му фантазии.

Джон въздъхна и отпусна ръка. Толкова по въпроса за еротичните фантазии. По-добре да помисли какво става всъщност с него и какво трябва да прави сега.

Замазаното стъкло не позволяваше да се разбере нищо, но му се стори, че е около пладне, най-многото един-два часа по-рано или по-късно. Стомахът му протестираше, потвърждавайки предположението.

Лизи бе дошла отново при него доста преди разсъмване, носейки хляб, месо, сирене и кана хубава силна бира. Той бе спал как да е, измъчван от главоболие и лоши сънища, но бе приветствал храната и питието. След три дни, прекарани само на вода, слаб чай и отвратителните помии на оная старица, той бе погълнал простата вкусна закуска, бе изпил всичката бира и бе потънал отново в дълбок, спокоен сън, без болки в главата. Сега обаче, притеснен, започваше да осъзнава, че мехурът му е пълен до пръсване.

С бавни движения, за да не вдигне отново облак прах, Джон се измъкна от леглото и коленичи, за да потърси отдолу нощното гърне. За негово облекчение то си беше на мястото — голямо грубо глинено гърне с капак.

Още преди да го измъкне и наполовина изпод леглото, Джон дочу викове и звук от ботуши, които тъпчеха долу в преддверието, и това го накара да замръзне.

Значи Ламбер и хората му са тук. Шумът от претърсването явно го беше събудил.

Той изруга тихо и погледна към вратата! Проклети да са всички! Сега няма да може да ползва нощното гърне, звукът ще издаде къде се е скрил.

Джон полека пъхна гърнето под леглото. Като не го вижда, няма да се сеща за него. В края на краищата нали е мъж. Ще се оправи някак.

* * *

Лизи нямаше нито време, нито сили да се тревожи за Джон Карлтън. Трябваше да се разправя с настръхналата готвачка, с две истерични прислужнички, с опулената миячка, с ядосания коняр и с двама раздразнени оборски слуги — без да се смятат половината хора от съседните ферми, които бяха нахлули в хана при първите тревожни признаци и сега само й се пречкаха, накъдето и да се обърнеше.

До момента драгуните на Ламбер още не бяха счупили нищо — Лизи не броеше глинения съд, запратен от Берта по една червена куртка, когато се бе опитала да нахлуе на нейна територия, — но бяха преобърнали нещата с главата надолу, създавайки достатъчно безпорядък, който дузина прислужнички щяха цяла седмица да оправят.

Единствената й утеха бе, че безрезултатното търсене дразнеше повече Ламбер, отколкото самата нея.

— Доволен ли сте, лейтенанте? — запита Лизи, когато и последната червена куртка, изпратена да търси из мазетата и пристройките по двора, се върна да докладва за неуспеха си. — Видяхте стаята му, там нямаше нищо! И макар да признавам, че не разбирам как го е сторил, този човек е успял да си прибере нещата и да си ги отнесе. Казах ви, че не е в килера или в конюшнята, или изобщо, където смятате, че може да е.

— Колко мило да ни покажете всички места, където не сте го скрили! — Ламбер й метна унищожителен поглед. — Предлагам да ми кажете къде сте го скрили, за да не карам хората си да претърсят останалата част от тъй очарователния ви хан.

— Какво? И да ги лиша от удоволствието да причинят още повече вреди от тези, които са нанесли досега? Не си го и помислям!

За миг Лизи помисли, че той ще я удари.

— Сарказмът не ви отива, госпожо Тинсдейл. Съветвам ви да не ме предизвиквате повече.

Лизи опря юмруци на хълбоците си и се наведе към него. И нейното търпение почти се бе изчерпало.

— Или какво, лейтенанте?

Яростен вик долетя откъм кухнята, а веднага след него се раздаде трясък от счупен глинен съд и тропот от стъпки, които се оттегляха с удвоена скорост. Ако се съди по нецензурните коментари и взривовете от смях, с които войниците посрещнаха отстъплението на другаря си, Берта бе пожертвала поредното гърне, този път с по-голям успех.

Ламбер замръзна за миг с вдигната глава и разширени ноздри, слушайки как отстъпват гордите му последователи. После се извърна рязко към нея със стиснати оголени зъби.

— Или със сигурност ще ви накарам да съжалявате.

Тъй като Лизи не пожела нито да отговори, нито да се оттегли, той отново се обърна към раздразнените драгуни, струпали се на няколко крачки от него.

— Претърсете стаите горе — изсъска Ламбер. — Всичките!

Хората му се втурнаха презглава да изпълнят заповедта и да се отдалечат колкото може повече от него.

Лизи ги наблюдаваше как се качват по стълбите като хайка ловни кучета, викайки и вдигайки такъв шум, че всеки заек на миля наоколо със сигурност би побягнал подплашен.

Ако Джон Карлтън не мърда, всичко ще бъде наред.

Джон предпазливо се изправи и прекоси стаята по чорапи, стигайки до масата, където лежаха останките от ранната му закуска. Двата стола бяха с прави облегалки и много неудобни, но ако не правеше никакво движение, имаше много по-малки изгледи да вдигне нов облак прах и да се разкиха.

Не обърна внимание на последните парчета от сиренето и хляба. Скри под масата каната, в която имаше поне половин халба бира, за да не я вижда, след това седна на стола и зачака положението да се успокои, за да може отново да се движи.