Лизи не сметна за нужно да й отговори.
— Берта, аз само те моля тайно да отделяш малко храна за него. Не мога, разбира се, да му занеса нищо през деня, и няма да ставам толкова рано, както тази сутрин. Но през нощта мога да се промъкна и да му занеса толкова, колкото да изкара до другата вечер. Няколко дни, може би седмица, и ще се оправи от удара ми.
— И тогава ще си тръгне. — Това не беше въпрос.
— Наистина.
Берта изсумтя.
— Никакво „наистина“. Снощи може да е мислил само как да избяга, но ти гарантирам, че щом главата му се оправи, ще започне да мисли за онова, заради което е дошъл тук. — Тя млъкна, после се наведе над масата, сякаш да се увери, че Лизи ще чуе всяка нейна дума. — И щом започне да мисли за това, само ще си имаме повече неприятности.
Лизи отвори уста да протестира, но веднага я затвори.
— Познавам те още от бебе. Познавах майка ти преди това, а ти приличаш на нея повече, отколкото човек можеше да се надява.
— Не е така!
— Точно така е! Каквото и да казваш, приличаш на нея толкова много, че дори не можеш да си представиш. Изглеждаш като нея. И имаш същия характер.
— Няма значение как изглеждам, това няма нищо общо. А тоя Ламбер с
Берта я гледаше внимателно от другата страна на масата.
— Може и така да е… макар че, ако някой вземе да те сравнява със светица, само ще си хаби напразно устата. Дори да имаше душа на светица, а ти я нямаш, това твое лице и фигура щяха само да те въвличат в неприятности, колкото и да не искаш. Няма мъж, когото да не въведеш в изкушение, точно както майка ти ги изкушаваше.
— Никога не съм…
— Не, никога не си, но това е, защото главата ти досега е работила както трябва… и е много повече от онова, което Бес някога е направила за себе си. Но аз видях този колонист и кълна се, че дяволският му чар е не по-малък от този на баща ти. Когато оставиш сърцето си да вземе връх…
Берта подсмръкна и стисна устни, без да каже друго, сякаш всяка по-нататъшна дума щеше да бъде проява на лошо възпитание.
Друг път Лизи щеше да почне спор с нея. Но сега мислеше само за това, което бе казал той, за топлината му, която усещаше под ръката си.
И колкото и да не й се искаше да си го признае, Лизи имаше неприятното чувство, че Берта май ще излезе права.
8
Лейтенантът и хората му дойдоха точно когато Лизи бе седнала да обядва.
Тя чу внезапен шум в кръчмата, последван от стъпките на няколко чифта ботуши, които се насочиха към кухнята. Напоследък поне времето бе ясно. Нямаше голяма вероятност да са шляпали в кални локви, но докато претърсваха, направиха куп други бели. Хълдспет щеше много да им се зарадва.
Един войник бутна кухненската врата и застана мирно, докато Ламбер минаваше покрай него, за да влезе в кухнята. Скръф, кухненското куче, изръмжа недоволно при това нахално нахлуване, после се сви под масата, далеч от обсега на който и да било ботуш, който можеше да го ритне за наказание.
Ламбер изгледа презрително животното и без да му обръща повече внимание, се съсредоточи изцяло върху Лизи.
— Вярвам, че не съм ви обезпокоил? — каза той.
Тонът му съвсем ясно говореше, че се надява точно на обратното.
— Напротив — отвърна спокойно Лизи. Тя демонстративно насочи вниманието си към рибата, която чистеше от костите. — Не съм и очаквала доброто възпитание или просто учтивостта да ви възпрат.
— Много сте проницателна.
Лизи го изгледа, изсумтя под нос, и отново се зае с рибата.
Това го разяри повече, отколкото внезапен удар. Ламбер сърдито дръпна насрещния стол и седна.
— Къде е той?
Лизи измъкна една голяма кост и полека я остави на ръба на чинията.
— Кой?
— Вашият колониален гост.
Тя замря, държейки ножа и вилицата театрално вдигнати във въздуха.
— Той не ми е гост. Откакто го отмъкнахте от салона за благородни посетители. И изкаляхте от край до край почистените ми подове — наблегна тя.
Ламбер я погледна подозрително.
— Не сте ли го виждали?
Лизи бавно остави ножа, после вилицата, кръстоса ръце на масата пред себе си и се наведе през чинията си към него.
— Да не искате да ми кажете, че сте го изпуснали, лейтенанте? Един нахален колонист? С
Устата му презрително се стегна в тънка черта. Това, заедно с ядосаното почесване по бузата и пресните драскотини, добили грозно зеленикав цвят, направиха физиономията му непоносимо отблъскваща.
— Не съм го изпуснал — каза раздразнено Ламбер. — Хората ми го оставиха да избяга, глупаците му с глупаци!
Тя чу как войникът зад нея се размърда притеснен. Джон Карлтън трябваше да гледа да не го хванат, защото докопаше ли го Ламбер, неговите войници щяха да го накарат скъпо и прескъпо да им плати за всичко, което бяха понесли заради него след бягството му.
— Какво според вас трябва да направя? — запита тя. — Мислите ли, че аз мога да го намеря, когато вие и хората ви не можете?
— Не, аз очаквам да ми го предадете. Веднага. — Той се усмихна, но очите му останаха леденостудени. — Само помислете какви вреди ще нанесат моите хора на подовете ви, освен всичко друго, ако трябва да претърсят целия хан, за да го открият.
— Добре ще бъде да не нанасят никакви вреди. Ще искам обезщетение, ако го направят!
— От кого? От магистратите ли? — Той се разсмя. — Лорд Малоран по-скоро ще разсипе хана ви, ако Гидиън не се намери. В това отношение няма да ви бъде никак лесно.
Наистина той беше прав, но Лизи нямаше никакво намерение да признае това и по този начин да му достави удоволствие.
— Бих искала да видя как ще кажете на негова светлост, че вие и дузина войници на крал Джордж не сте могли да опазите един невъоръжен колонист — отговори тя съчувствено.
Ударът й попадна право в целта.
— Имам намерението да хвана Гидиън още преди да се стъмни. — Ламбер присви очи предупредително. — Можете да бъдете сигурна, че втори път няма да ми се изплъзне.
Тъй като Лизи не отговори, той вдигна глава и погледна към войника, който стоеше мирно до отворената кухненска врата.
— Дерихам!
Войникът до вратата се изпъна в очакване.
— Господине!
— Кажи на сержант Уилсън, че искам да търси двойно по-усърдно този човек, даже ако трябва, да обърне всяко столче и да се рови във всеки сандък с бельо тука. Ясно ли е?
— Слушам!
