Дъщерята на разбойника

мъчейки се да стане, но краката и наметалото му незнайно как се бяха замотали в стола. Изруга отново, опря лакът на пода и тромаво се надигна. След миг от тъмнината пред него изникна неясна фигура. Тя замахна. Нещо тежко го удари по тила и всичко наоколо му почерня.

7

Джон се свести от обгърналия го мрак само за да открие, че над него се е навел един от ония ангели отмъстители със златист ореол около главата и с огромни черни очни дупки, от които лъхаше мрачна закана за това, което му предстои.

Той изстена — най-малкото, стори му се, че този ужасен звук излиза от неговото гърло — и се помъчи да седне. Ангелът обаче грубо го бутна обратно на пода.

— Не мърдайте, глупак такъв! Да не искате кръвта ви съвсем да изтече?

— Лизи?

Джон издаде слаб звук, обезпокоително подобен на скимтене.

— Лизи, значи? За вас съм мис Тинсдейл, любезни! Да се благодарите, че не ви убих!

Главата отстрани го болеше ужасно. Пръстите му напипаха една дълбока рязка на слепоочието и топла лепкава кръв, която мокреше косата му и се стичаше по лицето му.

— Казахте, че не сте ме убили?

— Не че не се опитах, уверявам ви! Всъщност имахте късмет, че бяхте с шапка. Ако бях по-опитна в тези неща, сигурна съм, че щях добре да се справя!

Той изстена.

— Почти успяхте. С какво го направихте? С някоя цепеница ли?

— Не бъдете по-глупав, отколкото трябва — сряза го тя. — Използвах ръжена.

Джон трепна. Дори това дребно движение пробуди отново туптящата болка в главата му.

— Повярвайте ми, никой не би казал, че нямате дългогодишен опит.

— Доникъде няма да стигнете с ласкателства.

Тя го изгледа сериозно и се обърна. Джон затвори очи. Светлината на единствената свещ на масата зад нея му причиняваше достатъчно много болка. Всяко движение караше двадесет дяволи да танцуват в черепа му.

Той я чу как налива вода в легена и топи някакъв парцал и се учуди, че толкова прости действия могат да вдигат такъв непоносим шум.

— Ако сте се опитвали да ме похитите — продължи тя, безучастна към страданията му, — защо, по дяволите, първо така пронизително изпищяхте?

— Не съм пищял и не съм се опитвал да ви похитя. Аз…

Джон затаи дъх под леденостудения мокър парцал, който се притисна към слепоочието му.

— Вие какво?

— Аз се опитвах да ви ограбя — прошепна той.

— Наистина ли?

Гласът й бе по-леденостуден и от парцала, ако това изобщо беше възможно.

Джон реши да отвори едното си око. Тя му се скара и той веднага го затвори.

— Е, не наистина да ви ограбя. Да си взема нещата.

— Преместих ги, за да ги държа на сигурно място.

— Забелязах, макар да не се чувствам нито на косъм по-сигурно, но все пак благодаря.

Тя смени парцала с друг, също толкова леденостуден и мокър.

— Ако бяхте влезли през вратата, посред бял ден и учтиво си бяхте поискали вещите, с радост щях да ви ги върна. Без това, което ми дължите, разбира се.

Той отвори очи и се взря в нея.

— Това е друга работа. Помолих ви да ми запазите стаята, но още преди да минат и три дни, вие ме изхвърляте оттам заедно с нещата ми.

— Не съм ви изхвърлила, бяхте отвлечен…

— Излязох оттам!

— … и аз ви запазих нещата на сигурно място. Всичките. А сега излиза, че не сте имали намерение да си платите за стаята! — добави тя кисело.

— Вие изобщо не ми изпратихте бельо, както обещахте!

— Войниците отказаха да го занесат.

— Компанията беше тъпа, леглото отвратително, а храната десет пъти по-лоша — продължи той ядосан. — Дори сънувах проклетото ви овнешко варено!

Тя сви вежди. После примигна. Отметна назад глава и се разсмя.

Никога преди не я бе чувал да се смее. Звукът се разля над него, плътен и топъл като сироп, успокоително сладък.

Той примижа и усети, че омайващият образ на ангел, за каквото я бе взел отначало, съвсем не е далеч от истината. Съвършеният овал на лицето, огромните очи, фините черти и деликатният тен, дори огромната бяла нощница с надиплена дантела на яката и бухнали ръкави — така изглеждаха и така бяха облечени благочестивите предвзети ангели, които украсяваха половината църкви в християнския свят.

Ангел или не, у Лизи Тинсдейл нямаше нищо благочестиво или предвзето. Тя бе преместила свещта, за да вижда по-ясно. Сега, вместо да прави ореол около главата й, тя позлатяваше кожата й и запалваше малки пламъчета в очите й. Лизи нямаше нощна шапчица и дългата й черна коса, сплетена на хлабава плитка, се спускаше от рамото й и падаше на гърдите като въже от ослепителна черна коприна, което подканваше да бъде разплетено.

Гърдите й надигаха нощницата като меки, плътни могили. Те се местеха леко, следвайки нейните движения, а гънките на дрехата само отчасти скриваха великолепните им овали. Щом се наведеше по-близо до него, той забелязваше извивката на бедрото й там, където то опъваше плата на дрехата, затисната от коляното й. От равната права линия на коленете й тръгваше една изкушаваща, закрита от белия плат, долина, която изчезваше в гънките на нощницата, набрана на скута й. Гънките се разместваха, събираха и разделяха заедно с движенията й, загатваха, но не разкриваха докрай женските тайни, скрити зад белите дипли.

Джон изстена, затвори очи и отпусна глава на пода.

Цяло щастие бе според него това, че главата му тежи и мислите му са размътени, иначе навярно още в същия миг щеше да се влюби в нея.

Ако Самюел беше тук, тя щеше да го повика да й помогне. Наистина щеше да го повика.

Но Самюел го нямаше, дебелата Берта не можеше да бъде събудена по никакъв начин, а Моли, Хълдспет и Нида само щяха да създадат още по-голяма бъркотия. За слугите от конюшнята изобщо не помисли. Дори само да дочуят нещичко, още до утре вечерта мълвата ще е стигнала на половината път до Йорк. Ако ги помоли за помощ, седмици наред после няма за нищо друго да приказват и само ще се тупат по гърдите.

О, само ако тоя надежден, сигурен Самюел беше тук, тя никога нямаше да остане сама в спалнята си с мъж, ранен или не. Особено с такъв, който е избягал от стражите на негово величество. Да не говорим, че беше само по нощница, и то посред нощ. Това не й беше минало през ума. Наистина.

Логиката бе необорима. Щом Самюел го няма и няма друг човек в хана, когото да помоли за помощ, трябва сама да се оправя с Джон Карлтън.

В сегашното си състояние той не представляваше особена заплаха.

Лизи сви вежди, наблюдавайки смазания окървавен мъж, който лежеше на пода пред нея. Не е ли по- блед отпреди малко? Или просто светлината го прави да изглежда така?

Без съмнение беше го подредила доста зле. Събуждайки се в паника от зловещия писък, виждайки как някакво рогато чудовище нахлува в стаята й, тя се бе защитила с първото попаднало в ръката й оръжие. Удивително наистина колко страшен може да бъде един ръжен, когато човек замахне силно с него!

Джон помръдна и изстена.

— По дяволите!