нашата Лизи да намери мъж, когото да обича толкова много, колкото аз те обичам.
— Щастлив ще бъде този мъж. Бес — каза Оливър и я прегърна още по-силно, — но не и наполовина толкова щастлив, колкото бях аз. Колкото съм аз.
— Вярно е — въздишката на Бес потъна в кадифената му жилетка. — А сега само ако можехме да възпрем Лизи да не удря горкия човек…
6
Въпреки че това й струва една безсънна нощ и безкрайни спорове със здравия й разум, рано на другата сутрин Лизи се представи в спретнатата тухлена къща, в която живееха господин Джордж Дрейтън, адвокат, и лейтенант Ламбер, който щеше да остане там, докато е на служба в тази част на Йоркшир. Прислужницата на господин Дрейтън я въведе в дневната, донесе й чай въпреки уверенията на Лизи, че няма нужда от него и отиде да съобщи на лейтенанта, че има гостенка.
След един час Лизи вече бе изпила всичкия чай, бе изяла всичките печени филийки, донесени от прислужницата, и вече щеше да протрие килима от разхождане из стаята. Докато се разхождаше, тя разиграваше мислено стотици различни постановки, опитвайки се да се подготви за предстоящата среща. Но колкото и да си представяше как ще протече разговорът, тя нито веднъж не се помъчи да си представи как ще изглежда Ламбер, когато влезе в стаята.
Това беше грешка. Ако си го бе представила, нямаше да остане така смаяна и стресната, със затаен дъх и отворена уста, когато той най-накрая влезе.
Или по-скоро докуцука в приемната. Напереният вчерашен офицер бе изчезнал и на негово място се бе появила една елегантно облечена развалина. Лицето на Ламбер от дясната страна бе цялото подуто и в грозни синини, а отляво бе ужасно срязано между скулата и челюстта. Той вървеше бавно, вдървен и неестествено изправен. Колкото и помади да си бе сложил, несъмнено известно време щеше да понася последиците от сблъсъка си с калдъръма в двора на „Крал Джордж“.
— Е? — запита той. — Какво искате?
Обърканата Лизи затвори уста и се изчерви.
— Аз… аз много съжалявам, че ви безпокоя, лейтенанте, но исках да ви видя… — Думите излетяха от устата й, преди да разбере какво казва. — Нямах предвид… Тоест… Мм…
И тя уплашена замлъкна.
— Вярвам, че представлявам поучителна гледка.
— Искам да кажа, че съжалявам за… вчерашната злополука.
И това не беше особено успешен ход. Никой мъж, чиято личност и достойнство са били така жестоко наранени, не би искал да му го припомнят.
— Конете са необясними създания, нали? — завърши тя с плачевен тон, свивайки се на стола си.
Той изтръпна, но този път не от болка в мускулите.
— Лично аз бих казал, че жените са необясними създания. Конете са просто едни глупави животни. Жените също толкова лесно биха отхвърлили някой мъж, но за разлика от животните те винаги го правят много хитро.
Съчувствието на Лизи към болките му се стопи. Тя никога не бе харесвала Ламбер, но и никога истински не бе го мразила. Той беше мъж, а мъжете са еднакви — груби, нахални и самомнителни. Лизи така и не бе успяла да разбере защо жените си губят времето с тях.
Тогава в паметта й изникна неканен споменът за един нахален мъж с морскозелени очи и опасна изкусителна усмивка… и още по-опасни, още по-изкусителни целувки. Той беше груб, нахален и самомнителен като останалите, но някак си…
Тя веднага прогони мисълта.
— Жените могат да кажат същото за вас, мъжете, лейтенанте, и имат доста повече основания. Не че това е от значение. Не съм дошла да споря с вас. Тук съм, защото искам да знам колко време ще задържите господин Гидиън.
— Наистина ли?
Каквито и страдания да бе претърпял Ламбер, това не бе притъпило острието на сарказма му.
Ръцете на Лизи се свиха в юмруци, скрити в полите на роклята й.
— Никак не ми харесва най-добрата ми стая да стои дълго време празна особено когато никой не плаща за нея.
Това бяха поне според нея нейните аргументи да дойде тук. А не онези, които тя не искаше да признае дори пред себе си.
Не я беше грижа за Джон Карлтън. Това щеше само да й губи времето и енергията, а тя нямаше големи запаси нито от едното, нито от другото. Впрочем той й бе коствал вече много време и енергия. Карлтън й бе отнел съня. Нямаше да има спокойствие за нея, докато той не напусне Йоркшир и Англия — и тази мисъл я караше да се измъчва, защото изобщо не бе свикнала да мисли за лице от неговия пол.
— Също така бих искала да зная — продължи тя мрачно — дали да пратя някой коняр да му донесе нещо. Например бельо. Нещата за бръснене. Такива работи.
Ламбер я изгледа за миг с непроницаемо изражение, после нехайно се обърна и взе една малка китайска ваза от масичката край стената. Обръщаше я в ръцете си, правейки се, че я разглежда.
— Вие като че ли сте доста осведомена за вещите на вашия гост.
Лизи отново се изчерви.
— Предполагам, че добре облечен пътник като господин Гидиън ще има такива обикновени принадлежности.
— Предполагате?
Ламбер остави вазата и втренчи поглед право в очите й.
— Аз не тършувам и не ровя из вещите на гостите си, ако това имате предвид!
Ламбер се наведе към нея със заплашително и неразгадаемо изражение в тъмните си очи.
— Не го ли правите?
— Не, не го правя.
Отпусна единия си юмрук, колкото да кръстоса два пръста в предпазния знак против лъжлива клетва. Във всеки случай никога не бе ровила из вещите на гостите си, преди да дойде Джон Карлтън.
Ламбер наведе глава настрани и взе да я разглежда така, както разглеждаше вазата.
— Тогава не знаете дали не е носел и нещо друго. Документи, да речем. Или писма?
— Не.
Тя изрече остро отрицанието, а срамът лютеше на езика й като оцет.
— Не, не знаете, или не, не носи нищо друго?
— Не, не знам. — Тя почти изстреля думите. — Да управлявам такъв голям хан като „Крал Джордж“, дори по това време на годината, ми създава достатъчно много работа, лейтенанте, така че не ми е нужно да се навирам там, където не ми е мястото.
Докато изричаше тези думи, в ума й се плъзна друга, много по-стряскаща мисъл. Дали сред книжата има нещо, чудеше се тя, нещо, което Ламбер да търси? Нещо, което иска да узнае? Или което лорд Малоран иска да докопа?
Като в проблясък на светкавица изведнъж всички стари скандали, слухове и клюки, които от толкова повтаряне се бяха изтъркали, изведнъж се подредиха в стройна картина, от която дъхът й спря: Джон Карлтън трябва да е синът на по-младия брат на лорд Малоран, изпаднал в немилост и избягал от Йоркшир преди много години.
Ако е така, значи той е и наследник на Фредерик Джеймс Карлтън, лорд Малоран, както и на всички имоти на Малоран. Единственото дете на негова светлост бе починало отдавна, а предполагаемият наследник беше един далечен братовчед, когото никой не бе виждал. Всички в околността бяха чували за кръвната вражда между двамата братя и за скандала, който бе накарал по-младия да напусне Англия. Досега всички предполагаха, че този брат отдавна е умрял. Никой дори не си беше помислял, че може да е създал син, преди да напусне този свят.
Тогава няма нищо чудно синът да се върне и да предяви законните си претенции върху наследството!
