Дъщерята на разбойника

се на калните камъни и взе да ругае. Нервното суетене на хората му около него им докара само още ругатни, този път на по-висок глас. Той заповяда да му помогнат да стане и да престанат да се мотаят наоколо като стадо безмозъчни гъски. Щом се изправи, той изрази благодарността си, като отърси ръцете им от себе си и хвърли смачканата си шапка обратно на войника, който я бе вдигнал от една локва по средата между точката, от която бе тръгнал, и точката на приземяването.

— Проклети глупаци! — крещеше той. — Какво само стоите и зяпате? Докарайте ми коня!

Когато лейтенантът пое юздите, конят стоеше мирно, но в мига, в който Ламбер преметна крак над седлото, той отново обезумя. След по-малко от минута Ламбер отново се стовари като безформена купчина на земята, а конят, застанал над него, изглеждаше изключително развеселен от цялата тази работа.

След цяла вечност, през която не успяваше да си поеме дъх, Ламбер бавно се надигна на колене. Остана така за миг, после потърси опора в стремето и бавно се изправи. Войникът, който се бе спуснал към него, предвидливо задържа юздите на коня, вместо да му предлага нетърсена помощ.

Ламбер отстъпи, олюлявайки се, на няколко крачки от коня с изкривено от ярост лице.

— Сержант! Доведете ми вашия кон.

— Да, господине.

— И застреляйте тоя звяр!

— Господине?

— Чухте ме!

— Но, лейтенанте… — Сержантът се поколеба, ясно личеше, че не му се иска да противоречи на командира си, но също толкова не му се иска и да изпълни подобна противна заповед. — Това е добро добиче, господине. Никога не е правило така. Може да има нещо бодливо на одеялото на седлото или нещо на крака, или…

— Добре, добре! — Ламбер колебливо се съгласи с възраженията. — Прегледай го. Но ако пак го направи…

— Да, господине!

Ламбер издърпа юздите от ръцете на сержанта.

— Вземи друг кон от хана. — Той замря, като че осенен от внезапно хрумване, после се обърна към Джон. Ожуленото му и изкаляно лице просветна в крива усмивка. — Впрочем вземи коня на господин Гидиън. Засега няма да му трябва.

Джон свали шапка в галантен поклон.

— Радвам се, че мога да ви услужа.

— Мислите ли, че сега трябва да яздите, лейтенанте? — Лизи безстрастно наблюдаваше окаляното му лице. — Не ми се вярва да можете след това ужасно падане. Сигурен ли сте, че не искате да влезете и да се изсушите на огъня? Или поне да пийнете чаша вино?

Джон би се заклел, че лицето на Ламбер яростно потъмнява от нахлулата в него кръв. Елегантно облеченият офицер, който само преди минути така внимателно бе прекосил двора, сега бе целият прогизнал и оплескан в кал, по-скоро плашило, достойно за съжаление, отколкото енергична фигура, вдъхваща страх в сърцата на своите хора или възхищение в душите на красивите жени.

— Не, благодаря. — В острия сърдит отказ на Ламбер нямаше и капка благодарност.

Едва сдържайки едно изстенване, той полека възседна коня на сержанта. За облекчение на всички присъстващи животното само помръдна ухо, когато усети тежестта му на гърба си.

Ламбер се намести по-удобно на седлото, навярно успокоен от мирния нрав на животното.

— Сержант! Докарайте арестанта веднага щом се качите на коня си. И си отваряйте очите! Да не ми кажете, че се е измъкнал в тъмното!

— Слушам, господине!

— Няма да съжалявате, лейтенанте. Знаете, че ще се върна право при мис Лизи. Нищо не мога да направя, нали така, любов моя?

Той не й даде възможност да опровергае твърдението му, привлече я мигновено към себе си и я целуна.

Ламбер изръмжа задавено, после сърдито пришпори коня си и напусна двора на хана.

Ако бе почакал само още миг, лейтенантът щеше да види с огромно удовлетворение как Джон се превива, след като Лизи го удари с юмрук право в стомаха.

— Предлагам ви да си държите ръцете прибрани в бъдеще, господин… Гидиън. Не ми се иска да ви изхвърля нещата вън в калта тая вечер.

— Ще го… имам… предвид — изрече Джон, опитвайки се да си поеме дъх.

— Надявам се! Ей, вие! — обърна се тя остро към кикотещите се войници. — Махайте се оттук и отведете този човек! Не искам безделници да се мотаят в двора на хана ми, какъвто и цвят да са палтата им.

С тези думи тя се отдалечи, оставяйки сержанта да кряска сърдити заповеди, които бързо накараха хората му да възстановят реда, и малката процесия, в чийто център беше Джон, се изниза от двора.

Едва когато светлините на хана се скриха от погледа им, Джон си спомни за странната тежест в наметалото, която бе усетил още в двора. Като се направи, че се увива по-плътно, той пъхна ръце в двата си джоба. Вместо твърдите очертания на пистолетите, които очакваше да намери, търсещите му пръсти откриха два странни предмета, увити в кърпа.

Джон се усмихна в тъмното. Мис Лизи не бе успяла да му даде пистолетите, но бе направила нещо друго, дори по-добро — бе разчупила остатъка от печения петел, бе го увила в салфетки и го бе напъхала във вътрешните джобове на наметалото му. Лизи Тинсдейл беше жена, която знае как да се погрижи за един мъж.

Ако не внимава, накрая наистина ще вземе да се влюби въпреки волята си… и въпреки тоя неин як юмрук в корема му.

— Не се получи, Оливър. — Бес тъжно наблюдаваше как Джон Карлтън бавно се отдалечава, газейки през калта. — Така се надявах оная тъпа червена куртка да си строши врата.

— Те никога не си чупят вратовете. Във всеки случай, не и когато трябва — утеши я Оливър. — Все пак опитахме всичко. Не знам откога не съм виждал кон да хвърля по-хубави къчове или ездач да слиза от седлото толкова скоро. Дано поне тия камъни хубавичко да са го натъртили добре, да са му счупили някое и друго ребро.

При тези думи Бес живна.

— Винаги има надежда.

— Това, което ме притеснява, е нашата Лизи. Не й е в характера да се безпокои за някакъв безполезен невъзпитан простак като оня. И да го целува! Един Карлтън! Господи, Бес, ако вече не бях умрял, щях да получа удар.

— Е, ти вече си умрял, а пък на мене, кълна се, ми става по-леко, като виждам, че на дъщеря ни най-накрая й идва умът в главата. Харесва ми това колониално момче, Оливър, без значение дали е Карлтън, или не.

Тя изгледа одобрително любимия си.

— Напомня ми за тебе, такъв един енергичен! Не съм ли ти го казвала? — Това не бе никакво ласкателство, за да отвлече вниманието на Оливър. Просто трик, който много пъти вече бе действал безпогрешно години наред.

Оливър изпъна мъжествената си фигура, очевидно поласкан.

— Аз наистина бях доста енергичен, нали, Бес?

— Така е, любов моя — отвърна Бес, плъзвайки се в прегръдките му. — Как ми се иска да съм била там, когато си спрял каляската с трима въоръжени ездачи отстрани и двама въоръжени офицери вътре! Седмици наред никой не говореше за нищо друго, само за това!

Оливър въздъхна и я привлече по-плътно към себе си.

— Трябваше да се предам, когато ти ме помоли, Бес, знам, че трябваше. Но има една… тръпка, нали знаеш. Играта. Човек не може така лесно да се откаже от нея, независимо колко е наложително.

— Знам, моя любов. Знам — изрече Бес. — Ти беше такъв. Ти си такъв. И въпреки всичко те обичам заради това. — Тя облегна глава на гърдите на любимия си. — Само се надявам