помагаха да мисли.
Нямаше друг изход. Трябваше да говори с Джон Карлтън. Независимо че хората от хана вече започваха да сноват нагоре-надолу. Тя не можеше да остави деня да мине, без да е говорила с него.
Но какво ще му каже? Снощи беше абсолютно сигурна в него, в себе си и в това, което искаше. Тази сутрин нищо не й беше ясно.
Навела глава и дълбоко замислена, Лизи бавно тръгна през мрачното преддверие. Почти бе отминала началото на стълбите, когато спря, долавяйки някакво движение на долната площадка. Нида? Но защо? Миячката нямаше никаква работа в тази част на хана.
Лизи наостри всичките си сетива, повика девойката, после се спусна по стълбите след нея. Нямаше никой. Не чу нито звук.
Лизи се поколеба. Наистина ли беше видяла миячката? Или въображението й просто си играеше с нея? Хладното преддверие не даваше никакъв отговор.
Джон също не отговори на лекото й почукване. Може би още спи.
Мисълта за мъжа в леглото, гол, с разбъркана от съня коса, и очите му… Не, по-добре да не мисли за очите му.
Лизи внимателно натисна дръжката на вратата и с учудване откри, че не е заключена. Бутна я и замря, смаяна от опустошенията, които се откриха пред погледа й. Носът й се сви в гримаса на отвращение. Цялата стая смърдеше на бира.
Джон седеше край масата, мрачно вторачен в отсрещната стена, и явно потънал в мисли. Когато тя влезе, той скочи на крака и я посрещна с ироничен поклон.
— Добре дошли в скромното ми убежище, госпожо.
— Какво си направил, по дяволите? Да не си полудял? — запита Лизи и се огледа смаяна наоколо. — Не може да си направил всичкото това само от една бутилка вино.
— Не съм. Цялата тази работа — и той направи широк жест с ръка — е изцяло заслуга на баща ти. Аз си влязох, невинен като бебе, а той запрати по мене халбата с бира. Забележи, след като ме беше замерил с нощното гърне и каната с вода. Сети се за свещниците и за книгите ти едва когато му се свършиха запасите от тежки снаряди.
Джон изгледа навъсено глинените парчета, пръснати по мокрия под.
— Можеше обаче да бъде и по-зле. Поне не хвърли по мене бутилката с вино.
— Моят ба… — Устните на Лизи помръдваха, но не успяваха да произнесат докрай думата. Тя махна към локвите и парчетиите, осеели целия под. — Той ли направи това?
Джон кимна.
— Точно преди да ме прониже с рапирата си.
— Той… какво?
— Заби я чак до дръжката. — Джон потърка корема си с тъжно изражение. — Ужасно неприятно преживяване. Ако имах слабо сърце, щях да пукна на място.
Лизи го загледа слисана.
— Но… защо?
— За да те защити!
Един висок красив мъж с ботуши над коленете и кадифена дреха се материализира изведнъж пред нея.
Лизи подскочи цяла педя над пода. Джон се сниши зад нея, така че тя остана между него и баща си. Или по-скоро, призрака на баща си.
Гърлото на Лизи се присви в напразно усилие да преглътне.
Оливър изрева презрително:
— Страхливо копеле! Безмозъчна крастава жаба! Да се крие зад полата на жена като бебе в рокличка! Предупреждавам те, веднага щом мога, ще…
— Ще замълчиш, Оливър, ето това ще направиш!
Една красива жена се материализира до Лизи, карайки я да подскочи още по-високо.
— И ще се извиниш на Лизи за тоя боклук. И — добави натъртено призрачната жена, когато Оливър се накани да протестира — ще направиш това, което отказваше да направиш вчера, ще се извиниш на Джон, задето беше толкова груб с него.
— Груб ли? Груб! Ако можех, щях да му измъкна черния дроб и да го сваря на закуска!
— Оливър Хардуик! Ако не внимаваш какво говориш…
— Лично аз — намеси се Джон — винаги съм смятал, че черният дроб е най-вкусен изпържен, но…
— Тихо! Замълчете всички!
Лизи накара Джон да пусне рамото й. Отстъпи настрана, за да подпре гръб о стената и същевременно да вижда ясно тримата спорещи. Джон наблюдаваше внимателно новодошлите, но те се бяха втренчили в Лизи и не му обръщаха никакво внимание.
Лизи също ги фиксираше с поглед.
— Вие… вие двамата… наистина ли сте…?
Жената кимна.
— Вярно е. Аз съм Бес, майка ти, а това — и тя посочи красивия кавалер до себе си — е баща ти, Оливър Хардуик.
Оливър й хвърли замъглен поглед и кимна плахо.
— Лизи.
Лизи облиза устните си, които изведнъж пресъхнаха.
— Вие сте… призраци. Наистина сте… призраци.
— Точно така. — Очевидно Бес се бе заела с всичко. — Винаги сме били тук. Още откакто… Тоест, ние те наглеждахме през годините. За да сме сигурни, че си добре, нали разбираш.
Оливър хвана дръжката на рапирата си и изгледа кръвнишки Джон, който обаче пъхна ръце в джобовете и нахално му се ухили.
Лизи гледаше красивия мъж, облечен в призрачно кадифе и дантела. Дори такъв, той изглеждаше невероятно внушителен, макар че тя спокойно виждаше ламперията на отсрещната стена през него. Лизи започна да разбира защо майка й бе забравила всичко друго заради любовта си към него. Почти я разбра.
Тя присви очи, обхваната от внезапен гняв.
— Значи ти си прогонвал всичките ми ухажори.
— Не исках ония крастави кучета да се въртят покрай тебе, Лизи — заоправдава се Оливър. — Винаги съм казвал, че заслужаваш нещо по-добро.
— И си намушкал Джон!
Оливър изправи рамене възмутен.
— Никой не намушква някого с рапира. Пронизах копе… Тоест пронизах го. — Той изгледа намръщено Джон. — Не че свърших кой знае какво. Той си е тук.
— И ще бъда, докато Лизи стане готова да замине за Америка с мене — каза Джон с нарочно предизвикателен вид.
— Тя няма…
— Аз няма…
— Стига! — Бес вдигна ръце, за да въдвори ред. — Всички имаме да вършим по-полезни работи, вместо да се караме, не мислите ли?
Оливър погледна нервно към Бес, после хвърли яростен поглед към Джон и се усмихна на Лизи. Джон му отвърна на погледа, без да обръща внимание на Бес, и се усмихна на Лизи. Бес просто грееше, обгръщайки с поглед всички като квачка, гордееща се с пиленцата си.
Лизи затвори очи, облегна глава на стената зад себе си и се зачуди дали не греши и дали в края на краищата не сънува.
Следващия половин час всеки говореше за своите планове. Бес искаше да обсъждат женитбата. Джон се отнасяше благосклонно към плановете за женитба и за устройване на живота след това, но искаше да знае дали Лизи възнамерява да прави нещо с хана, или той ще трябва цял живот да точи бира. Оливър
