И той избухна в мига на освобождаването си.
Огънят бавно гаснеше. Дишането й бавно се успокояваше и сърцето й започна да бие по-бавно, докато той я галеше нежно и я целуваше, и й шепнеше на ухото успокоителни думи.
Тя се сви в неговата топлина и в ума и пробягнаха неясни мисли, какво ли ще е да прекарва всичките нощи, които й оставаха, като тази, сигурна и стоплена, под закрилата на тялото му.
Сигурна и стоплена… и обичана.
Думите се стопяваха в затихващите и мисли като мъгла, ставаха все по-слаби, и по-слаби, докато напълно изчезнаха.
И тогава тя заспа.
Огънят догаряше в танцуващи пламъчета, свещите капеха восъчните си сълзи и една след друга угасваха. Едва тогава Джон се измъкна тихо от леглото на Лизи. Прокрадна се през стаята, потръпвайки от студения въздух, разбута гаснещия огън, за да види в светлината му къде си е захвърлил дрехите. Когато се облече и обу напълно прилично, събра дрехите на Лизи, една по една, и ги сложи на креслото й. Долови уханието й, издъхващо се от тежките дипли на плата, мъчително интимно.
Почти се изкушаваше да се върне в леглото й, да се гмурне при нея, за да бъде там, когато тя се събуди на сутринта. Но не се осмели.
Да затвори вратата на спалнята й след себе си, бе най-трудното, което някога бе правил в живота си.
Поне сега знаеше как иска да изглежда животът отсега нататък до края — прошепнати тайни пред огъня и яростна, страстна любов, и да заспива с Лизи до себе си. Всичко това, и останалото, което едва сега започваше да долавя.
Напук на всичко, той нямаше да се откаже от Лизи. Дори и ако се наложи да остане в Англия и цял живот да поднася бира на местните пияници.
Това едва ли щеше да му се наложи. Лизи можеше да го отрича, но той бе узрял за авантюра точно както тя бе узряла за любов, а нямаше да остави такъв сочен плод да му се изплъзне.
Като се вземе предвид всичко, Джон Франсис Карлтън се чувстваше заситен и задоволен… и почти доволен от себе си и от живота изобщо.
Той отвори широко вратата на стаята си. Луната грееше, изпълвайки пространството със сребриста светлина.
За негово щастие. Иначе нямаше да види нощното гърне, летящо във въздуха право към главата му.
Джон приклекна. Нощното гърне — за щастие празно — се удари в рамката на вратата зад него пръскайки глинени парчета на всички страни.
Джон изруга. Затръшва вратата и се хвърли в сянката, където навярно по-трудно щяха да го улучат.
— Господ да те убие, хленчещ, лъжлив, извратен кучи син! — изрева нападателят, запращайки по него каната за вода. За нещастие каната беше пълна.
Джон отби каната, но измокри ботушите, панталоните и ръкава си.
Тогава успя добре да разгледа нападателя. Не можеше да бъде никой друг, освен бащата на Лизи.
— Хардуик! Какво, по дяволите…
Все още пълната кана с бира се разби в стената на около педя пред носа му, обливайки го с пенестата течност.
Хубава работа! Нощно гърне и кана за вода са едно, но да се разлива хубавата бира на Лизи е съвсем друго нещо!
— Хардуик, стига си се правил на глупак и ме изслушай!
Джон отскочи назад тъкмо когато месинговият свещник улучи стената точно там, където преди миг се намираше главата му.
— Проклет глупак ли? Ще ти покажа кой е проклет глупак! — Хардуик метна калаената чаша, но този път се прицели очевидно зле.
Джон сграбчи свещника и се почуди как да го използва срещу призрак.
Ситуацията явно изискваше преговори, а не противопоставяне.
— Просто ме остави да ти обясня…
— Брр!
Вторият свещник се приготви да последва първия.
— Аз обичам Лизи!
Бух, изтрещя свещникът. Джон не си направи труда да го вдигне.
— Искам да се оженя за нея!
— Да се
— Оливър! Стига вече!
Бес изведнъж се материализира до разбойника. Полите й се развяваха около нея, бе почти толкова ядосана, колкото и вбесеният й любим.
— Не ми пречи, Бес! Тоя извратен гадняр прекара нашата Лизи!
— Хардуик, аз…
— Копеле и син на копеле! — изрева Оливър, грабна една от най-тежките книги на Лизи и замери Джон с нея.
Джон успя да я улови — забележително постижение, помисли си той, макар че някои от страниците вече нямаше да изглеждат като преди. Пъхна я под мишница и се опита да пристъпи към масата.
Как, по дяволите, да се бори с призрак?
Оливър грабна още две книги, но сега Бес решително му препречи пътя.
— Стига, ти казвам! Остави книгите, Оливър Хардуик,
Оливър се поколеба.
— Или по-дълго!
Той остави книгите.
Джон се изправи предпазливо.
— Чудесно посрещане от бъдещия ми тъст!
Оливър избута Бес с яростен рев, извади рапирата си и я заби в корема на Джон.
17
Лизи се събуждаше бавно. Странна мускусна миризма подразни ноздрите й. Тя се размърда и почувства как чаршафите се плъзгат по тялото й необикновено интимно. Мисълта й схвана това, което сетивата вече бяха уловили — че е гола и че чаршафите още пазят уханието на любовта,
Отвори очи. Седна в леглото, а сърцето й подскочи. Беше съвсем сама в стаята.
Тя се спусна нерешително от леглото, с настръхнала от студения въздух кожа, претича през стаята, грабна захвърления шал и го уви около раменете си. Трябваше й малко време, за да вдъхне живот на въглените, тлеещи под пепелта, и още повече, докато огънят се разгори добре.
Докато чакаше пламъците да станат по-големи, Лизи се сви на креслото, загърната в одеялото, което бе смъкнала от леглото, и се замисли какво ще прави по-нататък. Още не бе стигнала до никакво решение, когато стаята се стопли достатъчно, за да се реши да се изкъпе, да се облече и да се среши.
Наложи се да рови по пода, докато открие всичките си захвърлени фуркети. Дори тези познати действия — сресването и забождането на фуркетите — извикаха в паметта й спомени, които никак не й
