Дъщерята на разбойника

с колене, подпиращи брадичката, а палтото на гърба му да се изпъва до скъсване.

Изобщо не изглеждаше глупаво. Изглеждаше силен, солиден и успокояващо… истински.

Огънят в камината позлатяваше ясните контури на лицето му, очертаваше златисти нишки по ръкавите и предницата на палтото му и по безкрайно високите му ботуши. Той помръдна леко и Лизи улови слабия проблясък на черната панделка, която държеше косата му вързана на тила.

Какво би било да зарови пръсти в косата на някой мъж? В неговата коса? Мека или твърда щеше да се окаже брадата, която хвърляше лека сянка върху бузата му? Мека ли щеше да бъде бузата му под брадата? Или слънцето я е опалило твърде силно, за да бъде мека?

Защо ли се чуди. Нали той я беше целунал преди известно време.

Стотици подобни въпроси гъмжаха в главата й, но тя ги отблъскваше, защото никак не бе сигурна какво да прави с тях сега — може би отговорите им я плашеха. Не знаеше кои я плашат най-силно.

Нямаше никакво значение. Единственото важно нещо сега бе, че той е тук с нея… и че тя толкова се радва на присъствието му.

Джон не гледаше към нея. Лизи не знаеше дали той усеща как го разглежда. Какво ли си мисли, докато седи така загледан в огъня, почуди се тя. Би ли посмяла да попита? Наистина ли искаше да узнае?

Лизи полюшваше чашата с топло мляко в ръцете си, благодарна за нейната топлина и успокояващото чувство за интимност, което даваше, независимо че сега нямаше желание за повече мляко.

Желание.

Лизи си пое дълбоко дъх. Какво ли знае една обикновена, практична, неромантична жена като нея за желанието? Какво би било да узнае?

Топлината, която внезапно лумна дълбоко в тялото й, нямаше нищо общо с огъня или с топлото мляко, което пиеше. Почувства стягане в гърдите, сякаш сърцето и дробовете й бяха станали много големи или ребрата й се бяха стеснили.

Изведнъж тя усети, че не изпитва вече никаква умора.

Джон бе казал, че няма да си тръгне… засега.

Тя остави чашата на малката масичка до креслото си. Внимателно, понеже ръцете й леко трепереха и не искаше да я изпусне.

И тогава, преди да загуби смелост, се наведе напред й леко дръпна панделката, която стягаше косата му. Тя не се развърза — Джон не я бе стегнал на здрав възел, — но се охлаби, така че, когато той трепна и се обърна, панделката се изхлузи и падна долу.

Косата му бе като коприна. По-тънка от нейната, но също толкова гъста. Може би по-гъста, не можеше да определи със сигурност. Тя се разпиля свободно по раменете му, смекчавайки рязката линия на челюстта, и легна меко върху яката на палтото. Лизи посегна да я отметне назад, да я махне от лицето му, но той пръв хвана ръката й.

— Недей — изрече той със задавен глас. — Не знаеш…

— Не. Но мисля…

Лизи не можа да се доизкаже. Освободи ръката си от неговата и я зарови в скута си. Там, където той я бе докоснал, кожата й пламтеше.

— Мислиш? — подкани я той с дрезгав глас, когато видя, че не продължава.

— Мисля, че ще ми хареса да разбера — каза тя.

Думите й замряха в шепот.

Той изстена, слаб, нисък стон дълбоко в гърлото му, плъзна се от табуретката и застана на едно коляно пред нея като молещ се грешник, търсещ опрощение, и се вгледа в нея с морскозелените си очи, които бяха станали тъмно — смарагдови и питащи.

Тя не можеше да направи и едно движение, да произнесе и една дума. Самият въздух, който навлизаше в дробовете й, бе като че ли уловен в капан някъде вътре в нея, докато той потърси ръката й и я привлече нежно към себе си.

И тогава Джон наклони глава и положи гореща целувка върху дланта й.

Беше намислил хиляда начина да я съблазни, после бе призовал привидение, за да измисли хиляда и първия начин. Сам в онази малка стая от зори до здрач и почти отново до следващата зора, той нямаше какво друго да прави, освен да мисли за Лизи и да си представя как може да бъде с нея.

Беше се виждал как я грабва и я отнася, как я привлича в леглото си, протестираща, но жадна и безкрайно готова за него. Беше виждал себе си усмихнат, духовит и неотразим или пък настоятелен и суров — и пак неотразим. Винаги неотразим, така че тя да не може — да не успее — да го отблъсне.

В края на краищата той имаше опит. Знаеше нещичко за жените и как един мъж може да привлече една жена. Досега бе смятал, че щом знае, това е достатъчно, че знанията и въображението са всичко, което му е необходимо, за да осъществи и най-буйните си фантазии.

Но грешеше.

Никога не си бе представял точно това, как Лизи се навежда над него с разширени очи и искаща — не, изискваща — а той, с цялата си гордост и мъжка увереност изведнъж се усеща несигурен и сякаш уплашен.

Той я погледна в лицето. Беше бледа под светлината на огъня, устните й бяха побелели, бузите, шията и гърдите й изглеждаха като от слонова кост със златисти отблясъци, а гарвановочерната й коса като абаносова корона грееше в светлината на трептящите пламъци.

Устремът й го стресна, уплаши го така, като че ли никога не бе му се случвало да се уплаши.

Това не беше фантазия, не беше бленуване. Това беше Лизи и вместо да бъде уверен и сигурен в себе си, както си бе представял, той внезапно усети, че от всичко това няма и следа. Имаше опит във физическото изкуство на любовта, имаше познания, но нямаше никаква представа от другите тайни, с които не бе и предполагал, че ще се срещне.

Нямаше значение. Тази нощ той щеше да започне от началото и Лизи щеше да го води, и той щеше да я води, и целият им живот беше пред тях, една безкрайна вихрушка в мрака.

16

Лизи не знаеше кога се е смъкнала от креслото. Не знаеше дали това е неразумно, дали е мъдро или е най-опасното нещо, което някога е правила.

Джон пусна пръстите й и я хвана под мишница, докато й помагаше да се спусне при него. Беше опрял едното си коляно на пода и кракът му се възправяше като стена край нея, здрав, солиден, вдъхващ сила и увереност. Тя опря ръка на бедрото му, за да не падне, и почувства как мускулите му се свиват, за да поемат тежестта й. Докато коленичеше пред него, полата й се изду и после се изпъна под нея.

— Лизи — изрече той.

Името й никога не бе звучало по-нежно.

Тя искаше да го докосне, да прокара пръсти по ясните очертания на челото, носа и брадата му, да отметне косата му, която закриваше бузата и челюстта. Искаше да докосне шията му, там, където туптеше пулсът му над фината бяла якичка.

Не можеше да се помръдне, не можеше да го пусне… и не смееше да се освободи от него.

Джон пръв наруши магията, която ги бе обгърнала. Той пусна ръката й и обхвана деликатната извивка на талията, после пръстите му нежно и властно се плъзнаха по гърба й. Свободната му ръка се осмели да отиде там, където тя не бе посмяла — върхът на пръста му нежно очерта овала на лицето й.

Погледът му следваше пътя на пръста, но гъстите му мигли засенчваха очите. Беше напрегнат, съсредоточен, сякаш пазеше равновесие в тази малка точка на допира помежду им. Когато пръстът му докосна леко пълните очертания на долната й устна, тя чу лекото му бързо вдишване, сякаш бе забравил как се издишва.

Пръстите на Лизи се вкопчиха още по-силно в бедрото му и тя несъзнателно се наведе към него. Отвори уста и леко захапа пръста му с бързо смучещо движение, което го накара отново да затаи дъх. После го отпусна, но подаде леко език и докосна с крайчето върха на пръста му, после продължи по ръба на дланта, обикаляйки така с нежно докосване на езика цялата му китка.

Неговата кожа бе твърда, китката силна, със здрави кости и сухожилия и позлатена от слънцето кожа, но пръстите му трепереха, когато Лизи облизваше вътрешната повърхност на дланта му и когато положи