Дъщерята на разбойника

— Ако имаш капчица акъл, ще потърсиш господин Рандал. — Тя здравата бухна с юмрук втасалото тесто, преобърна го и започна отново да го меси. — Така твоят господин Карлтън ще свърши това, за което е дошъл тука, и тогава ще си свободна да заминеш.

— Да замина! Защо мислиш, че искам да замина?

Берта я погледна над тестото си и веднага сведе очи.

— Най-добре е за тебе. Най-добре е за двама ви. Не му е мястото на него тука, а и сега, откакто Ламбер го издирва… — Тя поклати глава, но не се реши да погледне смаяната Лизи в очите. — Няма да има никаква полза, ако и на тебе ти се случат същите неприятности, както на майка ти.

Лизи премига и спусна очи към чашата с чай. Ароматната пара се издигаше нагоре като дим… или по- скоро като слабата мъглица, която оставя призракът, щом отлети.

Сега, когато бе видяла баща си, когато се бе любила с Джон Карлтън, тя започваше да разбира какво е изпитвала майка й преди толкова години, когато е решила да пожертва себе си заради своя любим, независимо от последиците.

Тя не можеше да забрави, но разбираше любовта достатъчно добре, за да може да прости.

— Освен това — добави Берта, прекъсвайки размислите й, — струва ми се, че така е трябвало да стане, както се нареждат нещата.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Искам да кажа, като дойде тоя Карлтън, и Хълдспет забременя, и Самюел получи такова наследство. — Тя събра вежди и сви неодобрително уста, поглеждайки към Лизи. — Не ми казвай, че не си си помисляла да продадеш хана на Самюел!

Неразбиращото изражение на Лизи показваше, че дори не се бе замисляла върху подобна възможност.

— Но… аз не мога да те оставя! — възпротиви се тя. — Все едно изоставям собственото си семейство!

— Хъм! — изсумтя Берта, бухвайки поредния юмрук в тестото. — Не мога да кажа, че и на мен ми се иска кой знае колко, обаче аз си имам моята работа, а и с Хълдспет ще се занимавам, а ти можеш да пишеш, нали? Няколко писма в годината не са кой знае какво трудно нещо, а?

— Но… но… — запъна се смаяна Лизи.

— Не се опитвай да ми кажеш, че не си искала да видиш Америка! Знам ги аз ония твои книги. И не ме гледай така, сякаш мислиш, че съм те шпионирала. Знаеш, че тук тайна дълго не се задържа скрита, колкото и да се опитваш.

Тя хладнокръвно отмести първия самун, омесен в правилна кръгла форма, и започна да меси втора топка тесто.

— И това е още една причина по-бързо да решиш какво да правиш с Джон Карлтън. Няма да можеш дълго да опазиш в тайна, че е тук. Независимо колко се опитваш.

Лизи стресна Джон, почуквайки на вратата му посред бял ден. Той върна пистолета в джоба си едва когато се убеди, че зад гърба й не стои драгун с насочен мускет, който да я е накарал да дойде тук в такъв необичаен час.

— Откъде го взе? — запита тя, хвърляйки нервни погледи към смъртоносната играчка.

— Това е единият от двата. Винаги ги нося в джобовете си.

— Дори снощи ли?

Той разкри зъби в усмивка.

— Дори снощи. Макар че, както си спомням, ти не се интересуваше точно от съдържанието на джобовете ми.

Тя се изчерви. Раздразнена или не, въпреки това беше дяволски красива така с порозовели бузи. Изглеждаше още по-красива и когато червенината бе единствената й дреха, но точно сега Джон не би имал никаква полза отново да разбужда въображението си. Не и посред бял ден.

— Донесох ти хартия, перо и малко мастило — каза тя, докато нареждаше нещата на масата едно след друго.

— За какво? Оливър сигурно не ми е толкова разгневен, че да се налага да си пиша завещанието? Лично аз нямам никакво намерение да умирам, докато не съм го направил поне прадядо.

Лизи се изчерви още повече.

— Не е за това. А за да напишеш писмо на господин Рандал.

Джон отвори уста да възрази, после я затвори.

— Ти трябваше довечера да се промъкнеш да го видиш, нали така? — каза Лизи с обвинителен тон.

— Повече не мога да издържам затворен в тая проклета кутийка, Лизи! И щом като Рандал си е тук…

— Тогава ще знае, че властите те търсят.

— Които власти впрочем включват моя чичо — изсумтя Джон. — Не познавам Рандал, но знам за него достатъчно, за да съм сигурен, че няма да ме предаде по нареждане на Малоран, освен ако не е заставен да го стори. И със сигурност не преди да е чул онова, което имам да му кажа!

— Може да няма избор — каза рязко Лизи. — Особено пък ако първо попаднеш в ръцете на Ламбер!

— Така че какво…

Лизи го прекъсна:

— Аз ще занеса писмото на Рандал вместо тебе. Ако трябва, ще го помоля да дойде тук. Нито Ламбер, нито чичо ти могат да го спрат, но тебе могат да те спрат!

Джон понечи да възрази, но тя имаше право. Нейното предложение беше по-безопасно. Но това не означаваше, че му харесва.

Джон изпъшка престорено и седна да пише.

Лизи не бързаше. След тези няколко дни беше много радостна, че има възможност да излезе извън хана и да се откъсне от всичко. Трябваше й време да помисли, а напоследък това беше най-добрата възможност да го направи, без да се страхува, че някой ще я прекъсне.

Когато конят й се изкачи на хълма, тя видя малка фигурка, която бързаше по пътеката, водеща към Туистълдийн Менър. От тази далечина Лизи не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че прилича на Нида.

Тя реши да попита Берта дали е пращала девойката някъде да върши някаква работа. Ако излезеше другояче и Нида бе избрала да изостави задълженията си и да хукне подир оная червена куртка, тогава „Крал Джордж“ щеше да се нуждае от нова миячка още от утре сутринта. Лизи не пожела да пилее драгоценното си време с по-нататъшни размисли относно Нида.

Лизи още прехвърляше всичко в главата си, когато спря пред дома на господин Дрейтън, където бе отседнал Ламбер. За нейно успокоение Ламбер го нямаше, но адвокатът си беше у дома. Той за съжаление бе повикан по работа и не можеше да й отдели време за разговор, но се съгласи да дойде в хана тази вечер на път за дома си.

В къщата на Рандал Лизи има дори още по-малък късмет. Него го нямаше и икономът му не се решаваше да предположи кога ще се върне. Лизи настоя да остане да го дочака, но ставаше късно и тя не искаше да се връща сама по тъмно. В края на краищата просто остави писмото на Джон със строго нареждане да бъде предадено на Рандал веднага щом бъде възможно.

Угнетена, Лизи обърна коня си към дома. Беше все още на цели две мили от „Крал Джордж“, когато Ламбер, последван от трима войници, излезе от един страничен път.

Лизи щеше да го отмине само с едно кимване, но лейтенантът препречи коня си пред нейния.

— Госпожо Тинсдейл. Каква щастлива среща.

— Не и за мен.

Усмивката му изтъня, стана опасна.

— Може би. Виждате ли, аз реших, че ще бъде много по-удобно да накарам господин Гидиън да дойде при мене, вместо да го гоня из цялата околност.

— Сигурна съм, че би било така… ако успеете да го уредите.