изгледа Джон навъсено, започна да се кара с Бес и непрестанно уверяваше Лизи, че тя може да се справи по-добре от това безмозъчно, страхливо колониално куче.
Лизи, от своя страна, настояваше, че не е сигурна дали иска да се омъжва, че не знае дали иска да продаде хана, ако се омъжи, и нямаше никакво намерение да разисква този въпрос в създалите се обстоятелства.
Тя просто си хвърляше думите напразно. Никой не я слушаше. А на всичкото отгоре двама от тримата бяха призраци! Призраци, които с безразсъдните си действия я бяха оставили сираче още от люлката.
Лизи с учудване констатира, че не им се сърди и с още по-голямо учудване разбра, че не иска да ги предизвиква с всичките си въпроси, които винаги бе искала да им зададе, с всичките си обвинения, които винаги бе искала да им отправи. Вместо това тя седеше тук и спореше с тях, все едно още имаха право да се месят в живота й!
— Ако вие, останалите, имате желание да продължавате спора — каза тя твърдо, — аз нямам какво да кажа. Но си имам работа за вършене и
— Ето, видя ли какво направи! — каза Оливър и изгледа свирепо Джон.
— Няма да избягаш без мене, нали? — реагира Джон и посегна да хване Лизи за полата, докато минаваше край него.
Тя прибра полата си по-далеч от ръцете му, но преглътна острия отговор и не каза нито дума. Извивката в ъгълчето на устата щеше да го издаде, дори без хитрото му намигване.
Но тъкмо онова, което намигването разкриваше, накара дъха й да спре и сърцето й заби учестено. Тя приглади полата си с надежда призрачните й родители да не забележат руменината, избила по бузите й.
— Не бягам и не оставям вие тримата да решавате вместо мене.
Тя тръгна към вратата, но Джон бе по-бърз.
— Тогава една целувка — каза той. — Като извинение, че ме оставяш.
Лизи се опита да се промъкне покрай него, но той я прегърна.
— Две целувки, задето ми се противиш — изрече той с внезапно предрезгавял глас, малко по-груб, отколкото преди миг. — Дори ще удвоя наказанието, ако много учтиво ме помолиш.
Лизи си каза, че е загубила равновесие, че той я е изненадал, но нямаше никакво съмнение, че стои притисната до него като някаква разпасана проститутка. Никак не можеше да си обясни защо изведнъж ръцете й прегръщат шията на Джон или защо брадичката й се изправя точно под подходящия ъгъл, за да може Джон да приложи наказанието.
— Брр — изръмжа Оливър.
Лизи се изправи на пръсти. Само няколко инча, нищо кой знае какво.
— Хайде, Оливър — каза строго Бес.
— Но, Бес! Не можем точно сега да си тръгнем. Той ще я целуне!
— Точно навреме, ако питаш мене! — каза Бес.
Джон вдигна лице, осветено от вътрешна усмивка… и от още някакво, по-трудно определимо, чувство, което накара сърцето на Лизи да забие ускорено.
— Довиждане, Бес.
С ъгълчето на окото си Лизи зърна как Бес и Оливър започват да изчезват, но дори жалното „Ама, Бес…!“ на Оливър не бе достатъчно да я отвлече от по-важното, с което имаше сега да се занимае.
Джон бе даже утроил наказанието, когато Лизи престана да брои.
Самюел я чакаше в кръчмата, но този път с него беше Хълдспет, която нервно приглаждаше гънките на полата си. Когато тя влезе, двамата се изправиха.
— Реших, че ще е най-добре да ви кажем всичко, Хълдспет и аз — изрече той.
Тази сутрин нямаше шапка, която да мачка, и това го поставяше в неизгодно положение.
Хълдспет закима енергично. Самюел изглеждаше нервен, но тя грееше от щастие тази сутрин и цялата и досегашна суровост бе изчезнала, като че ли никога не бе съществувала.
Лизи се отпусна на един стол срещу тях. Много добре знаеше какво искат да й кажат двамата и не беше сигурна дали да се радва заради Хълдспет, или да се натъжи заради себе си. Но беше съвсем сигурна, че не е готова да разрешава техните проблеми, когато тя самата си имаше достатъчно.
— Вчера размислих за това, което казвахте — изрече, запъвайки се, Самюел. — За… за Хълдспет и за това, което аз искам, и реших, че сте права, мис Лизи.
— Права ли съм?
Лошо, че нямаше никой, който толкова лесно да поправи и нея самата.
— Да — кимна Самюел и потърси потвърждение от Хълдспет.
Трудно се променят старите навици, помисли си Лизи. Той явно излизаше изпод един чехъл, за да влезе под друг, но Хълдспет щеше да бъде далеч по-благосклонна и по-сговорчива господарка, отколкото някога е била стиснатата му сестра.
— Помолих Хълдспет да се омъжи за мене — добави Самюел, а Хълдспет грейна. — Нямам нищо против детето, няма какво да се безпокоим и си помислихме, че може би ще се намери местенце за нас тука. Щом се оженим, както си му е редът и така… — побърза да прибави той.
— Да. Да, наистина. Но не преди да сте се оженили — каза строго Лизи. — Не искам повече скандали тук, тия, дето ги имахме, ми стигат.
Двамата тържествено кимнаха.
— И очаквам от вас да си вършите работата, както винаги.
Тържественото двойно кимване се повтори.
— И ще обещаете — продължи Лизи с най-строгия си глас, което накара двамата пред нея да настръхнат, — че ще танцувам на сватбата ви.
Самюел и Хълдспет грейнаха в толкова широки усмивки, че Лизи я заболя устата само като ги гледаше.
— Да, мис — отвърнаха те в един глас.
Накрая Лизи ги изпроводи с пожелания за всичко най-добро, но не и преди да изтръгне от Самюел обещанието, че довечера няма да пропусне да се яви на работа в кръчмата.
Докато гласовете им затихваха в коридора, усмивката на Лизи постепенно се изпаряваше. Как и се искаше собствените й притеснения и грижи да могат да се разрешат също толкова лесно.
— Знаех си, че така ще стане — каза мрачно Берта, докато сипваше чая на Лизи.
Лизи вдигна поглед от огъня, който гледаше вече над десет минути.
— Какво да стане?
— Ти с оня колонист. Също като майка ти, нали те предупреждавах, но ти изобщо не ме слушаш.
— Защо мислиш…?
— Имам си очи на челото, не е ли така? — озъби се Берта. — Мислиш, че не виждам как грееш? Достатъчна си да осветиш цялата кухня, въпреки че така си се намръщила.
— О…
Лизи не можа да измисли какво да отговори, затова си сипа още една лъжичка мед в чая.
Берта въздъхна, явно се бе примирила с неизбежното.
— Най-добре е да се омъжиш веднага за него, ако така трябва. — Тя присви очи във внезапно подозрение. — Предложи ти да се ожени за тебе, нали?
Лизи кимна.
— Да, помоли ме преди повече от седмица. Но не съм сигурна…
— Разбира се, че си сигурна! Просто не искаш да го признаеш!
Берта премести тестото за хляба върху набрашнената дъска и започна да го меси.
— Колко хубави мъже са те ухажвали в последните пет години? Половин дузина? Дузина? Някои имаха доста дебели кесии и нито един не беше даже наполовина толкова хубав, че да му обърнеш внимание, нали? И никой не те е карал да блееш над чая си или да се изчервяваш като момиченце на половината от твоите години.
— Но…
