— А сега?… — каза Честно сърце и стана.
— Сега какво? — запита Веселяка.
— Ще се качим на конете, тайно ще заобиколим индианския лагер, като се стараем да не ни открият, и ще отидем в хижата на нашия добър приятел Черния елен, който е много опитен и може да ни даде добър съвет. Във всеки случай той ще ни бъде много полезен при бъдещите ни действия.
— Както кажеш — радостно се провикна Веселяка и се метна на седлото.
Траперите напуснаха горската поляна и направиха голям завой, за да избягнат индианския лагер, който беше на не повече от две мили, ако се съдеше по дима на вигвамите. След това се отправиха към мястото, където бе най-вероятно да намерят Черния елен, зает с капаните си за бобри.
Двамата вървяха близо час, разговаряха и се смееха. Доводите на Веселяка бяха убедили Честно сърце, който познаваше основно индианските нрави, че никаква опасност не грози майка му.
Изведнъж хрътките се сепнаха и започнаха да се суетят и тревожно се спуснаха напред с глухо и радостно джафкане.
— Какво им е на нашите кучета? — запита Честно сърце. — Те сякаш подушиха приятел.
— Дявол да го вземе, сигурно са открили Черния елен, навярно ей сега ще се появят заедно с него.
— Може — каза замислено траперът и двамата продължиха напред.
След няколко мига се зададе ездач, заобиколен от кучетата, които скачаха по него и лаеха.
— Не е Черния елен — извика Веселяка.
— Вярно — додаде Честно сърце. — Та това е Еусебио!
Какво е станало? Той е сам. Дали не се е случило нещо лошо с майка ми?
— Давай напред! — Веселяка безжалостно пришпори коня си и полетя с невероятна бързина.
Траперът го последва със свито от смъртен страх сърце. Тримата ездачи скоро се събраха.
— Нещастие! Нещастие! — извика старецът с болка.
— Какво има, Еусебио? Говори по-бърже — изстена Честно сърце.
— Майка ви, дон Рафаел, майка ви!…
— Но говори най-после!… Говори! — изкрещя младият мъж.
— О, господи! — промълви старецът, като кършеше ръце. — Вече е късно.
— В името на небето, говори! Не мога да издържа.
Еусебио го погледна отчаяно.
— Дон Рафаел — каза той, — смелост! Бъдете мъж!
— Боже мой, боже мой! Какво зловещо известие ми носиш?
— Майка ви е пленница на Орлова глава.
— Знам.
— Ако още тази сутрин не се предадете в ръцете на вожда на команчите…
— Е, какво?
— Тя ще бъде изгорена жива!…
— Ах! — сърцераздирателно възкликна Честно сърце. Веселяка го задържа, за да не падне от седлото.
— Днес ли, казваш, старче, ще бъде изгорена? — запита Веселяка.
— Да.
— Тогава имаме още време.
— Уви! Срокът беше до изгрев слънце, а сега погледнете — каза той и посочи към небето.
— Не — извика Честно сърце с израз, който не можеше да се предаде с думи, — аз ще спася майка си!
И лягайки върху гривата на коня, той полетя с шеметна бързина.
Другите го последваха.
Честно сърце се обърна към Веселяка:
— Ти къде отиваш? — запита пресипнал.
— Да ти помогна да спасиш майка си или да умра с тебе!
— Тръгвай! — отсече Честно сърце и заби шпорите си в окървавените хълбоци на коня.
Имаше нещо страшно и ужасяващо в лудия бяг на тримата мъже: те препускаха един до друг, бледи, със стиснати устни и святкащи погледи, прескачаха потоци и долове, превъзмогвайки всички препятствия, шибаха непрестанно конете, които гълтаха километрите и пъшкаха глухо и мъчително от болка, потънали в кръв и пот. От време на време Честно сърце издаваше особен звук, подобен на цвиленето на мексиканските жребци, и конете удвояваха усилията си.
XIX
СЪВЕТЪТ НА ВЕЛИКИТЕ ВОЖДОВЕ
Въпреки бурния разговор, който води с Еусебио, Орлова глава продължи да се отнася към пленниците си с най-голямо внимание и с деликатност, които са вродени в червената раса и които най-малко могат да се очакват от страна на хора, окачествени, според нас без всякаква видима причина, като диваци.
Факт, който трябва особено да се изтъкне, е начинът, по който индианците се отнасят с пленниците си. Те съвсем не ги изтезават безпричинно, както често се твърди. Напротив, държат се с тях дружелюбно и по своему съчувствуват на нещастието им.
При обстоятелствата, за които говорим, кръвожадното решение на Орлова глава по отношение на майката на Честно сърце беше едно изключение, чиито корени се криеха, естествено, в омразата на индианеца към белия трапер.
Раздялата между двамата пленници бе много мъчителна и покъртителна. Старият прислужник потегли да търси трапера отчаян, а нещастната майка последва команчите с разбито сърце.
На другия ден Орлова глава пристигна на определеното от великите вождове място, където цялото племе се бе събрало.
Няма нищо по-живописно и по-интересно от индиански лагер. Когато червенокожите са на поход, било военен, било ловен, те просто опъват палатки от бизонови кожи на два кръстосани пръта, забити в земята, там където спрат. Тези палатки, долният край на които се закрепя с буци пръст, имат на върха си отвор, през които излита димът, иначе в тях не би могло да се живее.
Сега лагерът бе извънредно възбуден. Жените сновяха насам-натам и пренасяха дърва и месо или пък караха шейни с кучешки впряг, на които бе натоварено цялото им имущество. Наклякали със сериозни лица около огньовете, запалели на открито поради мекото време, воините пушеха лули и разговаряха.
Все пак беше лесно да се разбере, че се подготвя нещо необикновено, защото въпреки ранния час — слънцето едва се бе показало на хоризонта — главните вождове бяха събрани в палатката на Съвета, където ако се съди по сериозния им и задълбочен израз, обсъждаха някакъв важен въпрос.
Този ден бе последният от срока, който Орлова глава бе дал на Еусебио да доведе Честно сърце.
Верен на своята омраза, Орлова глава бързаше да си отмъсти и затова свика великите вождове на племето, за да му разрешат да изпълни пъкления си план.
Тук трябва отново да подчертаем, че индианците не проявяват жестокост заради самата жестокост. Необходимостта е техният първичен закон. Никога те не изтезават пленник, особено пък жена, ако интересът на племето не го изисква.
Щом вождовете се събраха около огъня на Съвета, в кръга влезе индианец със запалена лула в ръце, поклони се, като се обърна последователно с лице към четирите посоки на света, шепнейки тихо заклинания, после подаде лулата на старейшината.
След като всички вождове смукнаха един след друг от лулата, той изсипа пепелта в огъня и каза:
— Вождове на великото племе команчи, нека Натош, т.е. бог — ви даде мъдрост, за да бъдат всички ваши решения в съгласие със справедливостта.
Поклони се почтително и се оттегли.
Настъпи кратко мълчание, всеки дълбоко се замисли върху тези думи.
Накрая старейшината на вождовете стана.
Той бе дълбоко уважаван старец, чието тяло бе покрито с безброй заздравели рани; славеше се с голямата си мъдрост.
Наричаше се Есхис, което значи Слънце.
