в ръка, а жените, особено по-старите, се нахвърлиха срещу осъдената нещастница и започнаха да я хулят, да я блъскат, да дърпат косите й, да я бият. Тя не се съпротивляваше, не се бранеше. Единственото нещо, за което вътрешно се молеше, бе изтезанието да започне час по-скоро.
Тя бе следила с трескаво нетърпение танца на скалпа, защото се боеше, че любимият й син може да се появи и да застане между нея и палачите й. Сърдеше се на индианците, че губят ценно време в ненужни церемонии. Ако имаше сили, би ги упрекнала, задето толкова се бавят и суетят преди да изпълнят присъдата.
Всъщност команчите, макар да приемаха тази присъда като справедлива, се отвращаваха от мисълта, че ще подложат на мъчения една вече възрастна, беззащитна жена, която никога не бе им сторила никакво зло.
Дори Орлова глава, въпреки своята омраза, изпитваше смътно угризение за престъплението, което възнамеряваше да извърши. Затова, вместо да ускори последните приготовления, той действуваше бавно и с отвращение, което не успяваше да превъзмогне.
Тези храбри мъже, привикнали на най-големи опасности, смятаха за безчестно да изтезават едно слабо същество, жена, чиято единствена защита са сълзите. Ако насреща им беше мъж, цялото племе щеше единодушно да се произнесе за привързването му към стълба на изтезанията.
Като пленници, индианците гледат с насмешка на мъченията, ругаят палачите си и в предсмъртните си песни упрекват победителите си, че са подли и че не умеят да изтезават жертвите си, изброяват своите подвизи, изреждат имената на враговете, чиито скалпове са смъкнали. Със своето язвително и пренебрежително държане към победителите си те предизвикват гнева им, засилват омразата им и по този начин до известна степен оправдават жестокостта им.
Но какво удовлетворение може да достави екзекуцията на една слаба, примирена със съдбата си, като агнец пред заколение, полумъртва жена? Никаква слава не очакваше мъчителите й. Напротив, всички щяха да ги осъдят!
Команчите разбираха това. Ето защо се колебаеха. Все пак присъдата трябваше да се изпълни.
Орлова глава се приближи до пленницата, отстрани досадните жени и я запита с глух глас:
— Жено, аз изпълних обещанието си. Твоят син не дойде и ти трябва да умреш!
— Благодаря — каза тя отмаляла, като се подпря, за да не падне.
Индианският вожд я гледаше, без да разбира.
— Не се ли страхуваш от смъртта? — запита я той.
— Не — отвърна тя и го погледна кротко, — смъртта за мене ще бъде добре дошла. Животът ми бе непрестанна мъка. Смъртта за мене ще бъде истинско освобождение.
— А синът ти?
— Синът ми ще бъде спасен, ако аз умра. Ти се закле в костите на прадедите си.
— Да, заклех се.
— Тогава свършвайте по-скоро с мене.
— Нима жените от твоето племе са като нашите индианки, които приемат изтезанията, без да трепнат? — запита той удивено.
— Да — отвърна тя развълнувано, — всички майки гледат с презрение на изтезанията, когато се касае за спасението на децата им.
— Слушай — каза Орлова глава, неволно трогнат. — Аз също имам майка и я обичам. Ако искаш, мога да забавя изтезанието ти до залез слънце.
— Защо? — запита тя с покъртителна чистосърдечност. — Ако моите мъки наистина те трогват, ти можеш да ми окажеш само една милост.
— Говори! — каза той живо.
— Нареди да ме умъртвят веднага!
— Но ако синът ти пристигне?
— Какво значение има това за тебе? Трябва ти една жертва. Добре, тази жертва е пред тебе, можеш да я измъчваш колкото желаеш. Защо се колебаеш, нареди да ме умъртвят веднага!
— Желанието ти ще бъде изпълнено — скръбно отговори команчът. — Приготви се!
Тя склони глава на гърдите си и зачака.
По знак на Орлова глава двама воини хванаха пленницата и я привързаха през кръста за стълба на изтезанията.
След това започна мятането на ножове. Ето в какво се състои то:
Всеки воин улавя за върха ножа за скалпиране с палеца и показалеца на дясната ръка и го мята срещу жертвано тъй, че да й причини само леко одраскване.
Индианците се стремят изтезанието на жертвата да продължи колкото може по-дълго и нанасят последния удар на врага едва след като, така да се каже, са изтръгнали живота му бавно и постепенно.
Воините започнаха да мятат ножовете толкова умело, че едва одраскваха нещастницата.
Кръвта й започна бавно да тече. Жената бе затворила очи и погълната в мислите си, горещо се молеше час по-скоро да й нанесат смъртоносния удар.
Индианците все повече се разгорещяваха. Любопитството, желанието да покажат ловкостта си заместиха състраданието, което изпитваха в началото. Одобряваха с гръмки викове всеки по-сполучлив удар.
С една дума, както това се случва и при цивилизованите народи, и при диваците, кръвта ги опияни, честолюбието им се разпали, всеки се стремеше да надмине останалите и всички други съображения отпаднаха.
След като всички метнаха ножовете си, няколко от най-добрите стрелци взеха пушките си.
Сега беше нужно сигурно око, тъй като един погрешен изстрел можеше да прекрати изтезанието и да лиши присъствуващите от привлекателното зрелище, на което бяха дошли да се наслаждават.
При всеки изстрел превитото тяло на нещастницата потрепваше, единствен признак, че е още жива.
— Да свършваме вече — каза Орлова глава, който въпреки желанието си чувствуваше, че бронзовото му сърце омеква пред толкова храброст и себеотрицание. — Команчите не са ягуари. Тази жена страда достатъчно, нека умре и всичко да бъде свършено.
Чуха се няколко гласа на недоволство сред жените и децата, които бяха най-ожесточените привърженици на изтезанието.
Но воините се съгласиха с вожда си. В това изтезание, което не бе придружено от ругатни на жертвата, както обикновено, нямаше нищо привлекателно за тях. Освен това те вътрешно се срамуваха от себе си, задето измъчват жена.
Тогава решиха да не прилагат към жертвата си другите мъчения, като забиване на тресчици под ноктите, запалване на напоени със сяра фитили между пръстите, налагане на маска от мед върху лицето за привличане на разни насекоми и много други още, които е трудно да се изброят.
Приготвиха клада, върху която жената трябваше да бъде изгорена.
Преди да пристъпят към последното действие на тази ужасна трагедия, отвързаха бедната жена. Оставиха я да си поеме дъх и да се посъвземе след неописуемите вълнения, които бе изживяла. Тя падна изтощена, почти в безсъзнание.
Орлова глава се приближи до нея.
— Моята майка е храбра — каза той. — Много воини не биха изтърпели така безстрашно изтезанията.
Бледа усмивка се появи на посинелите й устни.
— Аз имам син — отвърна тя с благ поглед. — Заради него страдам.
— Всеки воин ще е щастлив да има такава майка.
— Защо отлагате смъртта ми? Това е жестоко. Воините не бива да изтезават жени.
— Моята майка има право. Мъките й са свършени.
— Нима ще умра най-сетне? — запита тя с въздишка на облекчение.
— Да, сега приготвят кладата.
При тези думи бедната жена неволно потръпна от ужас.
— Да ме изгорите! — извика тя ужасена. — Защо ще ме изгорите?
