— Моят син Орлова глава — започна той — ще направи едно важно съобщение пред Съвета на вождовете. Нека говори. Ушите ни са отворени. Орлова глава е колкото храбър, толкова и мъдър вожд. Думите му ще бъдат изслушани от нас с уважение.
— Благодаря — отговори Орлова глава. — Моят баща е изпълнен с мъдрост. Натош няма нищо скрито от него.
Вождовете се поклониха. Воинът продължи:
— Бледоликите, нашите вечни гонители, ни преследват и тормозят непрестанно. Те ни принуждават да изоставяме една след друга нашите най-богати ловни земи и да се крием вдън горите като плахи елени. Мнозина от тях се осмеляват да нахлуват даже в прериите, които ни служат за убежище, и да ловят собствените ни бобри, елени и бизони. Тези хора без всякаква вяра, изметът на своите народи, ни ограбват и убиват, когато имат възможност да вършат това безнаказано. Справедливо ли е безропотно да търпим техните грабежи? Ще се оставим ли да ни изколят като плашливи зайци, без Да си отмъстим? Законът на прериите не гласи ли око за око, зъб за зъб? Нека моят отец отговори, нека моите братя кажат дали това е право!
— Отмъщението е разрешено — каза старейшината Слънце, — то е неотменимо право на слабия и подтиснатия, но трябва да бъде в съответствие с нанесеното оскърбление.
— Правилно! Моят баща говори като мъдрец. Какво мислят за това моите братя?
— Слънцето не може да говори неистини. Всичко, което той казва, е добро — отговориха вождовете.
— Оплаква ли се от някого моят брат? — запита старейшината.
— Да — отвърна Орлова глава. — Аз бях оскърбен от един бял трапер. На няколко пъти той нападна моя лагер, уби из засада няколко от моите млади воини, аз самият бях ранен от него. Този трапер е най-върлият враг на команчите, той ги преследва и гони като диви зверове, за да се наслаждава на мъките им и да слуша стенанията им.
При тия думи, произнесени необикновено изразително, тръпка на гняв премина сред насъбраните вождове. Разбирайки, че е спечелил на своя страна слушателите си, без да даде израз на радостта си, хитрият индианец продължи:
— Ако ставаше въпрос само за мене, аз бих могъл да простя тези обиди, колкото и да са тежки. Но тук става въпрос за един наш общ враг, за човек, който се е заклел да погуби цялото ни племе. Ето защо аз не ще се поколебая да го сразя посредством най-близкото му същество, колкото и тягостно да е това за мен. Неговата майка е в ръцете ми. Но аз не се реших да я принеса в жертва. Не се поддадох на омразата си. Исках да бъда справедлив. За мен бе много лесно да убия тази жена, но предпочетох да изчакам вашето решение, достопочтени вождове на нашето племе. Сторих и нещо повече, защото се отвращавам без нужда да проливам кръв т да наказвам невинния заради виновния. Дадох на тази жена четири дни срок, за да може нейният син да я спаси, като сам се яви и изтърпи изтезанието на нейно място. Един бледолик, също мой пленник, отиде да го издири. Но синът й има заешко сърце. Той има смелост да убива само обезоръжени врагове. Той не дойде и няма да дойде… Тази сутрин по изгрев слънце изтече даденият му от мене срок. Къде е този мъж? Той не се яви! Какво ще кажат моите братя? Право ли действувам, или трябва да бъда укорен? Ще бъде ли тази жена привързана към стълба на изтезанията, така че бледоликите грабители, изплашени от нейната участ, да признаят, че команчите са опасни воини, които не оставят ненаказана никоя кръвна обида? Аз свърших! Правилно ли говорих, могъщи мъже?
След тази дълга реч Орлова глава седна на мястото си, скръсти ръце на гърдите си и с наведена глава зачака решението на вождовете.
Дълго мълчание последва думите му.
Най-после Есхис се изправи.
— Моят брат говори добре — каза той. — Думите му са думи на мъж, който не се поддава на страстите. Всичко, което каза, е вярно: белите, нашите кръвожадни врагове, са решили да ни погубят. Колкото да ни е мъчително, изправянето на тази жена на стълба на изтезанията с необходимо.
— Да, необходимо е — повториха вождовете и сведоха глава.
— Тогава — заключи Есхис — направете нужното. Нека това мъчение да бъде изкупление, а не отмъщение. Всички трябва да знаят, че команчите не измъчват жени за удоволствие, но че те знаят да наказват виновниците. Аз свърших!
Вождовете станаха, почтително се поклониха на старейшината и се разотидоха.
Орлова глава бе наложил своето. Той щеше да си отмъсти, без да поема върху себе си отговорността за действие, чиято гадост той напълно разбираше. Бе успял с хитрост да спечели вождовете на племето под благовидния предлог, че държи на правото, което всъщност никак не го интересуваше.
Тогава започнаха приготовленията за изтезанието.
Жените издялаха тънки ясенови клечки за забиване под ноктите на жертвата, други направиха фитили от сърцевина на бъз и ги напоиха със сяра, а най-младите отидоха в гората да насекат зелени клони; запалени на кладата, те щяха да горят бавно, така че да (се получи гъст дим, който щеше да задуши осъдената.
През това време мъжете обелиха кората на едно право дърво, което щеше да послужи за стълб на изтезанията, намазаха го с еленова мас, смесена с червена боя, и около него натрупаха дърва за кладата. Жрецът на племето обиколи няколко пъти стълба, произнасяйки тайнствени заклинания.
След като всичко бе готово, доведоха осъдената до стълба и я накараха да седне, без да я връзват на кладата.
Тогава танцът на скалпа започна.
Нещастната жена гледаше безучастно това, което ставаше около нея. Нищо вече не можеше та я разтревожи — тя бе решила да пожертвува живота си.
Горящите й от треска и подути от сълзи очи шареха безцелно по заобикалящата я тълпа, която надаваше зверски викове. Съзнанието й обаче бе все така ясно и проницателно, както в най-щастливите й дни.
Бедното й сърце бе изпълнено с друга, много по-голяма мъка, в сравнение с която предстоящите изтезания не представляваха нищо. Горката майка трепереше от ужас да не би синът й, предупреден за страшната участ, която я очакваше, да й се притече на помощ, като се предаде в ръцете на жестоките си врагове.
Слухът й бе изострен до краен предел и всеки миг й се струваше, че чува бързите стъпки на своя син, който идва да я спаси. Тя се молеше от дън душата си да умре тя вместо него.
Танцът на скалпа продължаваше около нея със същата ярост.
Голям брой стройни и красиви воини, великолепно украсени, но с начернени лица, обикаляха двама по двама около стълба на изтезанията; начело вървяха седмина с тъпани и хлопки, с татуирани на черни и червени резки лица, а главите им бяха накичени с пера от кукумявка, стигащи до раменете им.
Воините държаха в ръце пушки и боздугани, украсени с пера и червени лентички, и танцуваха, като блъскаха земята с прикладите на пушките си. Те образуваха голям полукръг около стълба на изтезанията, а срещу тях затваряха кръга жените, които също танцуваха.
Орлова глава водеше воините и носеше дълъг прът, на върха на който се люлееше натъпкана със слама сврака, разперила зловещо криле, непосредствено под нея висеше човешки скалп, а по-надолу още един скалп, кожа от рис и птичи пера.
След като индианците танцуваха така известно време, свирачите се наредиха до осъдената и започнаха да крещят, да бият с все сила тъпаните и да тръскат хлопките; вдигаше се оглушителен шум.
Тази игра продължи дълго време, съпровождана от ужасни викове. Всичко това можеше да подлуди нещастната жена, предвещавайки й страшните изтезания, които я очакваха.
Най-после Орлова глава докосна леко осъдената с жезъла си. При този знак шумът незабавно секна, редовете се разтуриха и всеки хвана оръжието си.
Изтезанието започваше!
XX
ИЗТЕЗАНИЕТО
Щом танцът на скалпа свърши, най-изтъкнатите воини се наредиха пред стълба на изтезанията с оръжие
