— Такъв е обичаят.
Тя оброни глава в дланите си, но веднага се изправи, впери вдъхновен поглед към небето и примирено промълви:
— Боже, нека бъде волята ти!
— Съвзе ли се вече достатъчно моята майка, за да бъде привързана към стълба? — съчувствено запита Орлова глава.
— Да — отвърна тя и стана решително.
Той не можа да скрие възхищението си, тъй като индианците смятат храбростта за най-голямата добродетел.
— Следвай ме тогава!
Пленницата тръгна с твърда стъпка, цялата й сила се бе възвърнала — та нали щеше най-сетне да умре!
Вождът я отведе до кървавия стълб, за който бе при вързана за втори път. Натрупаха зелени вейки и след, като Орлова глава даде знак, ги запалиха.
Огънят мъчно се разгаряше, защото суровите клони изпущаха гъст дим. Появиха се и пламъчета, които постепенно се засилиха.
Нещастната жена не можа да сдържи вик на ужас.
В същия миг един ездач в бесен галоп се появи сред лагера, скочи от коня и преди някой да му се възпротиви, разхвърля кладата и преряза въжетата, които стягаха жертвата.
— О, защо дойде? — промълви бедната жена и падна в обятията на сина си.
— Майко, прости ми! — извика Честно сърце отчаяно. — Господи, колко ли си страдала?
— Върви си! Върви си, Рафаел! — повтаряше тя, обсипвайки го с милувки. — Остави ме да умра вместо тебе. Нима не знаеш, че всяка майка трябва да пожертвува живота си за своето дете?
— О, не говори така, майко, ще полудея — каза младият мъж, като отчаяно я притискаше към сърцето си.
Но смущението, предизвикано от неочакваното пристигане на Честно сърце, премина и индианските воини отново си възвърнаха безстрастието, което проявяват при всички обстоятелства.
Орлова глава се приближи до трапера.
— Моят брат е добре дошъл — каза той. — Вече не го очаквах.
— Ето ме, не ми беше възможно да дойда по-рано. Майка ми е свободна, нали?
— Да, свободна е.
— Може ли да замине, където поиска?
— Където поиска.
— Не — извика пленницата и застана решително пред индианския вожд. — Много е късно вече. Аз трябва да умра. Синът ми няма право да заема мястото ми.
— Майко, какво говориш?…
— Само това, което е право — пламенно каза тя. — Часът, до който ти трябваше да дойдеш, мина. Ти нямаш право да бъдеш тука и да осуетиш изпълнението на присъдата ми. Върви си, върви си, Рафаел, моля ти се. Остави ме да умра, за да те спася — добави тя, обляна в сълзи, и се хвърли в прегръдките на сина си.
— Майко — отговори младият мъж, обсипвайки я с милувки, — твоята любов към мене замъглява разума ти. Аз няма да допусна да се (извърши подобно престъпление. Само аз трябва да остана тук.
— Боже мой, боже мой повтаряше клетата жена, ридаейки, — той не може да разбере… Аз ще бъда толкова щастлива да умра, за да го спася!
И покрусена от толкова силни вълнения, горката майка се отпусна примряла в ръцете на сина си.
Честно сърце целуна нежно майка си по челото, предаде я на Еусебио, който бе току-що пристигнал, и каза с болка:
— Вървете си! Клетата ми майка! Нека бъде щастлива, ако може да бъде щастлива без детето си!
Старият прислужник въздъхна, стисна горещо ръката на Честно сърце, постави господарката си напряко на седлото, обърна коня и бавно напусна лагера, без никой да го спре.
Честно сърце проследи с поглед майка си и когато конският тропот заглъхна в далечината, въздъхна глухо и прошепна, като прекара ръка по челото си:
— Всичко е свършено! Дано преживее остатъка от дните си в мир!
След това се обърна към индианските вождове, които го наблюдаваха със смесено чувство на възхищение и уважение, и извика с твърд, решителен глас и със святкащ поглед:
— Воини от племето на команчите, вие всички сте подлеци! Доблестните мъже никога не изтезават жени!
Орлова глава се усмихна:
— Ще видим — каза той насмешливо — дали бледоликият трапер е толкова храбър, колкото иска да се представи.
— Поне ще загина като мъж — гордо отговори Честно сърце.
— Майката на трапера е свободна.
— Да. Е, какво искаш от мене?
— Пленник не може да носи оръжие.
— Вярно — отговори младият мъж с презрителна усмивка. — Ще ви го дам.
— Още не, скъпи приятелю — внезапно се разнесе подигравателен глас.
Беше Веселяка.
Траперът носеше напряко на седлото си едно четири-петгодишно дете, а една млада, доста привлекателна индианка бе здраво вързана за опашката на коня му.
— Синът ми! Жена ми! — ужасено извика Орлова глава.
— Да — изсмя се канадецът, — твоята жена и твоят син, които плених. Ха, ха, добре те изиграх, нали?
По знак на своя приятел Честно сърце с един скок грабна индианката. Зъбите й тракаха от страх, тя хвърляше обезумели погледи наоколо си.
— Сега — каза Веселяка със зловеща усмивка — можем да поговорим. Мисля, че сме наравно, какво ще кажете, а?
И той опря пистолета си до челото на нещастното дете, което усети студеното оръжие и нададе страхотни писъци.
— О — извика Орлова глава отчаяно, — синът ми! Върнете ми сина!
— А жена ти, нима я забрави? — отвърна Веселяка присмехулно и сви рамене.
— Какви са условията ти? — запита Честно сърце.
ВТОРА ЧАСТ
УАКТЕНО — ТОЗИ, КОЙТО УБИВА
I
ЧЕСТНО СЪРЦЕ
Положението се бе напълно променило.
Траперите, които до преди няколко мига бяха в ръцете на индианците, не само бяха свободни, но можеха и да поставят тежки условия.
Много пушки бяха обърнати към канадеца, много стрели бяха насочени срещу него. Но по даден от Орлова глава знак пушките бяха свалени, а стрелите — прибрани в колчаните.
Гняв и срам бушуваха в сърцата на команчите, задето бяха изиграни от двама души, и то в самия им лагер. Те разбираха, че не са в състояние да се борят със своите дръзки противници. Наистина, какво можеха да сторят срещу тези смели трапери, които не скъпяха живота си?
Да ги убият?
Но преди да паднат, ловците щяха да погубят безмилостно пленниците си, които индианците искаха да спасят.
Сред червенокожите е развито най-силно семейното чувство. За своите деца или заради жена си най-
