Двамата мъже разговаряха спокойно, седнали пред входа на една от палатките, когато се чу силен вик и в лагера се втурна запъхтян индианец, с изкривено от ужас лице.
Всички го наобиколиха, за да разберат какво се е случило. Индианецът се приближи до Орлова глава.
— Какво има? — запита вождът.
Индианецът хвърли свиреп поглед към Честно сърце и Веселяка, които също не разбираха на какво се дължи това негово възбуждане.
— Пазете тези двама бледолики да не избягат, ние сме предадени — извика той, задъхан от умора.
— Нека моят брат се изкаже по-ясно — заповяда Орлова глава.
— Белите трапери, наречени „дългите ножове от Запада“, са се събрали и образуват боен отряд от около стотина души, които се приближава към лагера, за да го нападне от всички страни едновременно.
— Сигурен ли си, че тези трапери идват като врагове? — запита вождът.
— Как другояче ще бъде? — отговори индианецът. — Те пълзят като змии из високата трева, с пушка в ръка и нож за скалпиране между зъбите. Ние сме предадени. Тези двама бели са изпратени сред нас, за да приспят бдителността ни.
Орлова глава и Честно сърце размениха едва забележима усмивка, понятна само за тях двамата.
Вождът на команчите се обърна към индианеца:
— А ти видя ли този, който води траперите?
— Да, видях го.
— Не беше ли той Черен елен — Амик, този, който се грижи за капаните на Честно сърце?
— Че кой друг може да бъде?
— Добре, върви си — каза Орлова глава. После се обърна към Честно сърце.
— Какво трябва да правим? — запита той.
— Абсолютно нищо — отвърна Честно сърце. — Това се отнася само до мене. Нека моят брат ме остави да действувам сам.
— Моят брат е господар на действията си.
— Аз ще отида да пресрещна траперите, а в това време Орлова глава да задържи своите воини в лагера.
— Добре.
Честно сърце метна пушката през рамо, стисна ръката на Веселяка, усмихна се на вожда на команчите, отправи се към гората с обичайната си твърда и спокойна стъпка и изчезна между дърветата.
— Хм! — измънка Веселяка и запали индианската си лула. После се обърна към Орлова глава: — Виждаш ли, вожде, че на тоя свят, ако послушаш сърцето си, може и да не сгрешиш!
И крайно доволен от дълбокото си философско изказване, което му се струваше точно на място, канадецът се обви в гъст облак дим.
По заповед на Орлова глава всички постове около лагера се прибраха.
Индианците с трепет очакваха да разберат какво ще направи Честно сърце.
II
ПИРАТИТЕ
Точно между лагера на команчите и лагера на мексиканците, в една дълбока падина между два високи хълма, около четиридесет души бяха насядали около огньове, запалени така, че да не издават присъствието им.
Авантюристите, с потъмнели лица и свирепи погледи, облечени в най-странни мръсни дрехи, представляваха картина, достойна за молива на карикатуриста Кало18 или за четката на Салваторе Роза19.
Тази шайка, разнородна смесица от всички националности на света, беше истинска колекция от нехранимайковци. Хора от кол и от въже, без чест и без достойнство, жалки скитници, изметът на цивилизацията, която ги бе изхвърлила от своите редове, те бяха принудени да търсят убежище в западните прерии, но и там, в пустошта, се бяха обособили в шайка, която се биеше ту срещу траперите, ту срещу индианците с ненадмината жестокост и вероломство.
Те бяха, с една дума, така наречените пирати на прериите.
Това прозвище напълно им подхожда, тъй като и те, като своите събратя от океаните, които издигат всякакви знамена, или по-право погазват всички знамена, нападат пътниците, осмелили се да потеглят сами през прериите, ограбват керваните. А когато няма друга плячка, те коварно се спотайват из високите храсталаци, издебват индианците и ги избиват, за да получат наградата, която „бащинското“ правителство на Съединените щати дава за всеки скалп на туземец, точно така, както във Франция се дава награда за главата на убит вълк.
Шайката се командуваше от капитан Уактено, когото вече имахме случай да срещнем.
Сред разбойниците цареше вълнение, което предвещаваше нов тайнствен поход. Едни чистеха и пълнеха оръжието си, други кърпеха дрипите си, трети пушеха и пиеха мескал, а останалите спяха, покрити с пробитите си наметала.
Конете, оседлани и готови за път, бяха вързани за колове.
На къси разстояния един от друг, подпрени на дългите си карабини, мълчаливи и неподвижни като бронзови статуи, часовите бдяха за безопасността на останалите.
Последните светлини на угасващите огньове хвърляха червеникави отблясъци върху пиратите и им придаваха още по-зловещ вид.
Капитанът беше обзет от необикновено безпокойство. Той се движеше между подчинените си с широки крачки, яростно тупаше с крак и от време на време се спираше, вслушвайки се в шумовете на прерията.
Нощта ставаше все по-мрачна, луната изчезна, вятърът свиреше между дърветата. Един след друг пиратите заспаха дълбоко.
Само капитанът бдеше.
Стори му се, че в далечината чува изстрел, после втори и всичко стихна.
— Какво означава това? — измърмори капитанът. — Дали моите обесници не са се оставили да ги хванат?
Той грижливо се загърна в пелерината си и се отправи към мястото, откъдето бе чул изстрелите.
Тъмнината беше непрогледна и въпреки че познаваше добре местността, капитанът напредваше трудно между трънливите храсталаци, които му преграждаха пътя на всяка крачка. На няколко пъти бе принуден да се спре и да се огледа, преди да поеме отново в посоката, от която постоянно се отклоняваше поради скалите и гъсталаците.
При едно кратко спиране му се стори, че чува наблизо шумолене на листа и пращене на сухи клони, сякаш из гората тичаше човек или див звяр.
Капитанът се скри зад стеблото на едно гигантско махагоново дърво, извади пистолетите ей и готов да стреля, наведе глава и внимателно се ослуша.
Всичко наоколо беше спокойно. Настъпил бе тайнственият нощен час, когато природата сякаш спи, а неведомите звуци на пустошта стихват и, според индианския израз, „чува се само гласът на безмълвието“.
— Излъгал съм се — промълви пиратът и понечи да направи крачка назад. Но шумът се повтори, още по-ясен и близък, последван почти веднага от глухо стенание.
— Става интересно — каза си той, — сега ще разбера каква е работата.
Той се вторачи и забеляза на няколко крачки пред себе си едва очертаваща се сянка на човек. Който и да беше, човекът вървеше с мъка, спъваше се на всяка крачка и спираше, за да си поеме дъх. От време на време издаваше глух стон. Капитанът се изпречи пред него. Като го видя, непознатият извика уплашено, падна на колене и зашепна с прекъсван от ужас глас:
— Милост! Милост! Не ме убивайте!
— Та това е Бърборко — извика капитанът. — Кой ли го е наредил така?
Наведе се над него. Наистина беше водачът, загубил съзнание.
— Чумата да го тръшне тоя глупак! — продума капитанът с презрение. — Как да го разпитам сега?
