Младият човек мълчаливо взе пушката си и тръгна с Леона.
Линдо вървеше след тях.
Когато се отдалечиха на стотина крачки от дома, влязоха в малка гора, гъстите сенки на която напълно ги скриваха от чужди погледи.
Зъбите на младата девойка нервно тракаха, тя бе бледа, а очите й мрачно горяха.
— Наистина, вие ме плашите, Леона — каза Торирибио, — не ви ли е твърде студено?
— Нищо, изгаря ме вътрешен огън! — отвърна тя с някакъв загадъчен тон.
— Съжалявам, защо не почакаме до утре?
— До утре! — с горчива ирония добави тя. — Кой знае къде ще бъдете утре; не се опитвайте и сега да ме мамите, Торибио! Чух разговора ви с татко; стоях до вратата и нищо не продумах. Тръгнах след вас към конюшнята. Когато оставате самичък с Линдо, говорите му като на приятел, не го лъжете, нито пък мамите! — каза девойката, като галеше с нежната си ръка шията на верния кон, който при нейното допиране нежно изцвили от удоволствие.
Младият човек, смутен, мълчаливо отпусна глава.
— И тъй, вие тръгвате, Торибио? — тъжно запита тя. — Кажете ми защо си отивате?
— И аз не зная — смутено отвърна той. — Тукашната гора ми става отвратителна, мразя я! Искам на всяка цена да напусна тези краища, макар сърцето ми да се къса.
— Вие ненавиждате мен, Торибио, а не гората.
— Ах, Леона! Как можете да говорите тъй? — извика той.
— Често съм чувала да се говори, че силната любов се превръща в омраза, а по-рано вие ме обичахте, Торибио! Това го чувствам също тъй, както сега чувствам, че не ме обичате.
— Грешите, Леона. Все още ви обичам.
— Да, като сестра и вече ми го казахте — тъжно добави тя. — Боже, дотук ли трябваше да стигнем е нашата безумна любов, каквато хранехте към мен и за която ми казвахте, че е вечна и безсмъртна!
— Леона, не говорете тъй!
— Или може би бягате от друга любов? — добави тя, запазвайки хода на мислите си, без да чува неговите думи. — Вие бягате от друга жена, която обичате, но която ви отбягва? Да, Асунта е твърде добра и много кокетна — тъжно добави тя, — малко й е, че води за носа двамата си братовчеди, сега търси трети човек.
— Леона! — извика младият човек с треперещ глас. — Кои зъл демон ви учи да говорите тъй за една свенлива, скромна и добродетелна девойка с душа, светла като кристал?!
— А-а — злъчно поде Леона, — вие я защитавате? Прекрасно! Само то липсваше! Аз, разбира се, не съм свенлива, нито скромна, душата ми не е като кристал! Кой е виновен за това? Кой ме накара да забравя и тая женска свенливост, която тъй много краси една девойка? Кажете, дон Торибио, кой го стори? Каква нещастна страст ме накара всичко да забравя и ме тласна в бездната, където загивам? О, с каква магия можа тази девойка да ми отнеме твоята любов? Че е добра — да, добра е, но и аз не съм лоша! Или любовта й ви привлича? Но тя не само ви отритва, а дори ви презира! Знаете ли го?
— Леона! — викна младият човек и сърдито тропна с крак.
— О, сърдете се колкото обичате, оскърбявайте ме! Малко ме е грижа, сега мога всичко да ви кажа и сте длъжен да ме изслушате! Мен не можете да ме излъжете с оная глупава басня, която съчинихте за баща ми; зная всичко, което се разигра оная нощ между вас и Асунта: мен не можете да ме излъжете!
— Как?! — извика той. — Вие сте ме шпионирали?
— Защо не? — гордо отвърна тя. — Аз държа на чувствата си. Вие ме зарязахте, изоставихте, Торибио, затуй имах право да ви проследя, да науча коя е моята съперница, коя е жената, която ми ограби вашето сърце.
— Не, туй е ужасно, Леона! Тази постъпка е долна, отвратителна!
— Не е отвратителна, а справедлива! Искам да отмъстя и то е мое право. Искам да зная какво съм сторила, че вие изведнъж престанахте да идвате там, където устройвахме нашите срещи. Аз ви следих. През тези четири месеца не вършехте нищо, без да ме известите.
— О, това е възмутително, ужасно! И вие наричате това любов?
— Не любов, а страст, лудост, всичко, каквото искате, а най-вече отчаяние. След като ме съблазнихте, след като ми отнехте завинаги спокойствието, решихте без никаква причина да ме захвърлите, и то тогава, когато забравих всичко на света, всичко жертвах! След тия отвратителни и подли постъпки имате смелостта да се възмущавате! И за всички мои мъки и оскръбления да не ви отмъстя? Не, Торибио! Това вече е прекалено! Странно, от каква ли глина ви е направил Господ! Вие, мъжете, не сте хора, вие сте по-лоши дори от зверовете; за да задоволите вашите капризи, вашите долни инстинкти и суетност, избирате най- честните, най-чистите и невинни девойки! А когато те, заблудени, повярват на вашите лъжовни уверения и ви дадат всичко, което имат, и се чувстват щастливи, че могат да ви признаят любовта си, вие с възмутителен цинизъм ги отблъсквате и хвърляте в лицето им най-ужасни и унизителни оскърбления; на тяхната скръб и унижение гледате като на победа. И скоро ги предавате на поруганието и безчестието на тълпата! Това е греховно, ужасно, тежък грях, Торибио! Грях, който иска изкупление и вика за отмъщение. Вие завинаги сте поругали честта и разбили живота на тази девойка, като сте я заклеймили с вечен позор.
— Леона — студено отвърна младежът, — всичките ви обвинения са несправедливи и ако знаехте защо…
— О — прекъсна го тя, — горкият невинен младеж, чистата душа! Защо да не ви кажа открито, че ви преследвах с любовта си, молех ви да ме обичате и най-после чрез разни уверения и клетви ви съблазних?
— Не, Леона! Това е нетърпимо, не искам повече да ви слушам!
— Грешите, Торибио! Ще ме изслушате докрай: трябва да ме изслушате!
— Леона!
— Не, това го искам аз! Ще ме изслушате докрай! Познавам интригите ви с Мерседес, с Кармен и Педрита. Но тия временни увлечения не ме тревожеха: знаех, че тия жени не са опасни съперници за мен. Но от един месец вие навред преследвате друга жена — и тая жена е една сериозна моя съперница, защото въпреки кокетството й, тя наистина е чиста, свенлива и скромна, каквато някога бях аз, преди вие да… Но защо да си спомняме онова време — завърши тя. — То е минало и никога няма да се върне! И обезумяла от скръб, срам и позор, без да се помня, отидох при Асунта и всичко й казах, всичко, до най-малките подробности…
— Ти стори това? — разярен извика той.
— Да — отвърна тя, като се изправи в цял ръст и смело го загледа в лицето, — и ако е необходимо, бих го сторила още веднъж! Асунта е добра и хубава, но сърцето й никога няма да бъде ваше: тя го даде на друг!
— Какво ме интересува туй? — извика младият човек. — Аз не обичам тази жена, повтарям ви, не я обичам, едва я познавам и само веднъж съм говорил с нея.
— Да, миналата нощ! — насмешливо отвърна Леона.
— И туй знаете!
— Да, зная, всичко зная — викна тя с остър и рязък глас. — Зная, че вчера сутринта сте приготвили един символичен букет и възседнал коня си, ловко сте го хвърлили през отворения прозорец в стаята на Асунта, но тя не е била сама в стаята, а с друга девойка. И тая девойка бях аз!
— Вие? О, демон!
— Да, аз! И понеже Асунта е неопитна и не знаеше смисъла и значението на букета, а го сметна за обикновена любезност, аз й поясних смисъла и значението му, които добре познавах. Освен това се скрих в храсталака на две-три крачки от мястото, където се срещнахте с нея, а вие нищо не подозирахте. Чух целия ви разговор с Асунта и само когато излязоха чичото и братовчедите й и се почна борба между вас, тогава избягах, достраша ме да не ме открият.
— Ах! — въздъхна той.
Леона разбра смисъла на въздишката му и иронично се усмихна.
— Е, но то не е всичко. Избягах оттам и се скрих на друго място, откъдето наблюдавах, докато дон Лоп и дон Рафаел по заповед на баща си ви хвърлиха от лиановия мост в реката. Тогава, щом чух падането във
