във водата, ужасих се, изгубих съзнание, като мислех, че е свършено с вас.
— Навярно това ви зарадва, нали, Леона? Но както виждате, аз съм жив и здрав; значи радостта ви е била прибързана.
— Вие сте жесток и несправедлив, Торибио. Нали ви казах, че макар оскърбена и нещастна, не съм престанала да ви обичам.
— Чудна любов имате! — отвърна недоверчиво той. — Бих предпочел ненавистта. Ще се помъча и аз да бъда откровен като вас — студено добави той. — Всичко, което казахте, е истина. Да, обичам Асунта и тъй като зная, че тя никога няма да ме обикне, предпочитам да напусна тези места завинаги, отколкото да страдам тук от безнадеждна любов, която ми е по-скъпа от живота.
— Да, но нали аз ви обичам! — извика тя с безкрайна сърдечна болка. — Какво ще стане с мен, ако ме напуснете? Докато живеехте тук, все още се надявах да ви върна при мен, да върна любовта ви.
— Лъгали сте се, Леона! — рязко я прекъсна той. — Не ви обичам вече, дори съм готов да ви намразя. В сърцето ми няма място за две чувства, всичко е свършено между нас! Няма да ви упреквам за вашето ужасно държание, но туй, което сега ми казахте, уби у мен последното ми чувство на съжаление към вас, което носех в душата си.
— О! — тъжно извика тя. — Вашите ужасни думи ме убиват.
— Не желая смъртта ви! И съм убеден, че не само няма да умрете, но дори скоро, може би няколко дни след като замина, ще се утешите с друг.
— О, туй е отвратително, подло, Торибио! Вие знаете колко горещо ви обичам!
— Зная само, че сте също като другите жени! — злъчно каза той. — Зная, че новата любов ще ви накара по-скоро да забравите старата.
— Но то е невъзможно, не! Нямате право да ме изоставяте тъй.
— Що за глупости! Повече от три месеца всичко между нас е свършено. Сега не оставаме ли равнодушни един към друг?
— Не! Вие няма да ме изоставите, то е невъзможно.
— Всичко е минало, не може да възкресим оная любов, която сами убихме!
— Може би — глухо отвърна тя — наравно с любовта стои дългът.
— Дълг! Какво значи туй? — засмя се той. — Нима съм ви обещал да се оженя някога за вас?
— Не, никога не сте ми го обещавали! Ние се обичахме и вярвахме, че любовта ни ще бъде вечна.
— Тогава?
— Тогава не бихте извършили в името на любовта онуй, което трябваше честта да ви наложи — рязко каза тя.
— Не ви разбирам! — отвърна той, като неволно трепна.
— А-а… не ме разбирате! — с горчива ирония извика тя.
— Честна дума! — студено настоя той.
— Е, как да се изкажа по-ясно?! Нима не можете да разберете, че ако отпътувате, с мен е свършено!
— Свършено! — отвърна той.
— Да, защото баща ми ще ме убие и е прав!
— Вие бълнувате, баща ви нищо не знае за нашата любов.
— Да — тъжно отвърна тя, — той нищо не знае за нея и може би още няколко дни ще бъде тъй, а после ще стане ясно за всички.
— Какво значи това? — попита той бледен.
— А-а! — викна тя отчаяна и обезумяла от скръб. — Сега нищо не знаеш и не разбираш, негодник, подлец!
— Леона!
— Тогава знай, подло човече, че грехът ни остави последици, които не мога вече да крия. Знай, че скоро ще стана майка.
— О! — извика той, като закри с ръце лицето си. — Е, най-после разбра защо не бива да ме зарежеш! Дон Торибио бързо вдигна глава, нервни тръпки полазиха по цялото му тяло, побледня като мъртвец, лицето му се пропи от адска злоба и ненавист и стана неподвижно като мрамор.
— Вие сте полудяла! Какво ме интересува дали сте бременна или не? Мога ли да зная какво е станало с вас през тия четири месеца, откакто се разделихме?
Ако е вярно, което казвате, поднесете тая радостна вест на когото искате, тя не ме интересува!
От тая жестока обида Леона цяла потрепера и нещо като вик на хищен звяр се изтръгна от гърдите й.
— О — изохка тя, — по-добре да умра, веднага да умра, отколкото да търпя такива обиди! О, негодник! — и тя падна на колене, защото краката отказаха да я държат. — Татко! Татко, защо не си тук, за да отмъстиш за дъщеря си?
— Тук съм! — чу се рязък и страшен глас и в същия миг се чу изстрел. Зад дърветата се показа човек с още димяща пушка в ръка.
Беше дон Хуан Педросо.
Леона се бе проснала в безсъзнание на земята.
Дон Торибио падна на земята. Ранчерото изглеждаше страшно развълнуван. Той мина край дъщеря си и отиде към младия човек.
— Как, мъртъв ли е? — бърбореше той. — Мерих право в сърцето и сега трябва да свърша с него.
При тези думи той предпазливо заобиколи и доближи неподвижно лежащия дон Торибио, влачейки след себе си пушката, която държеше в лявата ръка. Когато отиде при врага си, наведе се над него. Но за миг дон Торибио скочи на крака и като улови старика за гушата, изтръгна пушката и я захвърли настрани. Въпреки отчаяната съпротива на дон Хуан пъргавият и силен противник го повали на земята и го върза с връвта, която изтръгна от пояса на ранчерото и която сигурно бе приготвена за дон Торибио. По странна случайност куршумът на дон Хуан удари желязната скоба на дръжката на един от пистолетите, забодени в пояса на дон Торибио, и сплескан, падна на земята, без да го нарани. Затова пък ударът бе толкова силен, че младият човек падна по очи и лежа известно време в безсъзнание. За щастие той се свести точно в момента, когато старикът дойде при него. В миг събра всички сили и неочаквано се хвърли върху врага си, и след няколко минути борба можа да се справи с него.
— А! — викна той със злобна усмивка. — Значи това бе капан на бащата и дъщерята. Прекрасно!
— Подъл измамник — бясно извика дон Хуан Педросо, — мислиш, че съм спал през цялото време? Накарах майка й да ми признае! Известно ми е твоето престъпление, затова исках първо теб да накажа, а после нея.
— А, значи поканата ви е била само един капан?
— Да, капан, който приготвих за теб. Но имах нужда от явно доказателство за престъплението ти и тогава да ти отмъстя. Не напразно се престорих на пиян. И ти повярва! Ха-ха-ха!
— А, проклет старик! Трябваше на място да те убия! — сърдито извика младият човек.
— Хайде, убий ме сега! Иначе, знай, където и да отидеш, където и да се скриеш, ще те намеря и ще те убия!
— Няма да ви попреча и нито косъм няма да падне от главата ви, нали сте мой тъст! — иронично отвърна младият човек.
— И на нея няма да остана длъжен! Кълна се! — бясно извика старецът, като изгледа кръвнишки дъщеря си, която започваше да се свестява. — Щом си отидеш, ще я убия!
Дон Торибио сви рамене.
— Тези, които биват заплашвани със смърт, живеят дълго. Сега не можете да изпълните заканата и стига да искам…
— Убий ме, иначе двамата ще загинете от ръката ми!
— Какво ще кажете, Леона? — попита младият човек девойката.
— Той ми е баща — тихо зашепна тя, — предпочитам да умра, отколкото да живея опозорена.
— Аха! Е, какво ще кажеш сега, прекрасен измамнико? — със злобен смях запита старикът. — Само кръвта измива позора и тя ще умре простена!
— Нека бъде по-скоро! — помоли се младата девойка, като простря ръце напред. — Татко, благодаря ти
