за последните думи.
Настъпи дълго мълчание. Явно бе, че в душата на младия човек се извършваше тежка борба: у него се бореха ниските инстинкти и добрите начала и никой не можеше да победи.
Най-после дон Торибио се изправи, лицето му засия, чертите му придобиха мек израз, съчувствие и доброта.
— Вие няма да умрете, Леона — успокои я той, — аз не искам и няма да го допусна. Обичам ви и ще ви взема за своя жена!
Младата девойка устреми към него странен, почти безумен поглед.
— Боже мой! — извика тя, като притискаше с две ръце гърдите си. — Такова щастие след толкова дълги терзания! Не, просто не ми се вярва!
— Той лъже, глупачке — бясно извика ранчерото, пак се подиграва с теб… — и старикът направи отчаян, но напразен опит да се отвърже.
— Не, не лъжа — отвърна младият човек, — след два дни се венчаваме.
— Торибио — едва прошепна Леона, — истина ли е това?
— Кълна се! — извика той.
— Татко, прости ни! Той ще се ожени за мен, той ме обича. Какво повече искате от него? — обади се Леона, като коленичи пред баща си. — Простете вашите деца и ги благословете, грехът ми е заличен.
— Бъди проклета, дъще! И ти, и твоят безсъвестен съблазнител! Никога, никога, докато съм жив, няма да ви простя. Бог, който всичко вижда и чува, ще отмъсти за мен — бясно извика старецът.
— И тъй, вие не искате да простите на дъщеря си, вашето единствено дете? Оставате глух към молбите й, към сълзите и разкаянието й и не приемате предложението ми, с което искам доброволно да изгладя вината си?
— Махни тази паднала девойка, негоднико! Не ви познавам и нито искам да ви зная и двамата!
— Добре, ще си вървим, но Бог, когото призовавате против нас, ще остане глух към вашите клетви и въпреки тях ще ни пази!
— Махни се! Радвай се, мерзавецо, смей се над сегашната ми безсилна злоба, но ще дойде ден, когато с лихва ще ви платя за всичко!
— Бог да ви вразуми! — каза сдържано дон Торибио. — Сбогом!
— Не, довиждане и бъдете проклети! — извика старецът задавен от ярост.
— Да вървим, Леона — каза Торибио, като улови през кръста младата жена и бързо я повлече към дома.
— Прибери по-бързо нещата си — каза той — и ме чакай тук. Трябва да внимаваме да не бъдем преследвани поне докато премине опасността от гонитба.
Леона кимна с глава и влезе вкъщи, а той отиде в яхъра при конете на домакина.
Доня Мартина се бе пробудила. Като знаеше замислите на мъжа си, не можа да мигне още когато чу изстрела.
Дъщерята само с няколко думи и разказа всичко.
— Зная, че той никога няма да ви прости! — въздъхна доня Мартина. — Той е демон, а не човек! Трябва по-скоро да бягате. Ако ви догони, ще убие и двама ви. Нищо няма да му попречи да устои на страшната си клетва, ти го познаваш!
— Зная! — отвърна дъщерята и двете жени заплакаха прегърнати.
Ето че дойде и дон Торибио с два оседлани коня.
— Вече ви предупредих, сине! — каза доня Мартина.
— Благодаря, от сърце ви благодаря, драга майко! — горещо отвърна младият човек.
Набързо взетите дрехи и храна — всичко бе вързано за седлото и младежът заедно с годеницата си се метнаха върху конете.
— Легнете и спете, доня Мартина! Нищо не сте видели и нищо не сте чули. След известно време ще станете и след час ще отидете да отвържете негодника. Сбогом. Бог да ви пази!
— Всичко ще изпълня, дон Торибио! — захълца горката майка. — Знайте, че моята нещастна дъщеря няма никого другиго освен вас, който да се грижи за нея.
— Кълна ви се, че ще я направя щастлива! — отвърна младият човек.
— Мамо, и аз му вярвам — обади се засмяна през сълзи Леона.
— Сбогом, деца мои! Нека да ви пазят бог и моята благословия!
— Амин! — обадиха се в един глас двамата млади и бързо се понесоха на конете, а майката коленичи на земята и като вдигна очи към Гуаделупската Богородица, се моли просълзена почти до изгрев слънце.
А дон Хуан Педросо, изгубил съзнание от бясна злоба и ярост, още лежеше неподвижен на същото място, където го стави дон Торибио.
4
Дон Салвадор Кастильо от ранчото на Пало Мулатос, или по-право, от околността на Пало Мулатос, съвсем не беше жесток човек въпреки разигралата се сцена. Когато твърде буйната му кръв не кипваше и нищо не разваляше добродушното му настроение, дон Салвадор биваше добър и спокоен. Но като всички хора, свикнали със свободния и независим горски живот, който не понасяше никакъв гнет или тормоз, той не признаваше друга воля освен своята и не позволяваше никакъв контрол върху постъпките си. Не търпеше никакво противоречие, не отстъпваше пред никого, дома си управляваше като деспот. Не го тревожеше, че с това сам погазва свободата на волята и чувствата у тези, които зависят от него, а именно двамата му сина и племенницата му.
Децата му, израснали в абсолютна зависимост от волята му и свикнали от ранно детство да се подчиняват на заповедите му, доста търпеливо понасяха бащиния гнет, макар че бяха вече пълнолетни. Освен това подчинението им биваше облекчавано от тяхната прелестна братовчедка с нейните разумни съвети, давани предпазливо, като не се решаваше явно да критикува постъпките на баща им.
Дон Салвадор имаше брат, към когото, докато беше жив, изпитваше чувства на нежна привързаност и дружба.
Братът се ожени по любов за една бедна девойка, която след година умря при раждането.
Братът се казваше дон Естебан; от съпругата му остана доня Асунта, която вече ни е позната. Смъртта на жената хвърли дон Естебан в такова отчаяние, че започна да желае смъртта си. Като добър католик той не се решаваше да посегне на живота си, а си послужи с по-други средства за това. Като взе на ръце малкото сираче, той го отнесе при брат си, жената на когото бе още жива по онова време, и каза:
— Моето ранчо запустя; ангелът, изпратен ми от Бога, ме напусна и аз останах сам, затова няма да мога да отгледам бебето, което има нужна от майчина грижа. Възпитавай я заедно с твоите деца, давам ти я. Ако се случи с мен някое нещастие, бъди и баща!
— Добре — съгласи се дон Салвадор. — Асунта ще бъде моя дъщеря. Не се грижи за нея, братко!
— Благодаря! — отвърна лаконично дон Естебан. Братята мълчаливо се прегърнаха и от този момент децата на по-стария от двамата, вместо две станаха три.
Дон Естебан стана тигреро, тоест професионален ловец на тигри, занятие доста доходно, но и твърде опасно, за което малцина се залавят.
Дон Салвадор не каза нито дума на брат си, защото всяко възражение бе излишно.
За отбелязване е, че дон Естебан като че биваше пазен от някаква тайнствена сила, тъй щастливо се справяше със своя опасен занаят, излизаше невредим от най-опасните срещи с ягуарите. Всяка седмица убиваше по два-три, а често и по четири ягуара.
Неделен ден, след църковен отпуск, той редовно отиваше у дома на брат си, страстно милваше и целуваше дъщеря си, с което изливаше всичката си любов към детето. После предаваше на брат си всичко спечелено през седмицата и сам живееше тъй оскъдно, че можеше да бъде взет за отшелник.
— За Асунта! — отсичаше той, връчвайки парите на брат си.
— Зестра за нея ли? Ами ако на теб ти потрябват пари? — отвръщаше брат му.
На това дон Естебан печално се усмихваше, свиваше рамене и веднага променяше темата на разговора.
Привечер, след като целунеше няколко пъти дъщеря си, замислен се отдръпваше и навел глава, тихо
