отиваше през гората към своето запустяло ранчо.
По онова време кожата на ягуара се продаваше от двайсет до двайсет и пет пиастри (сто-сто двадесет и пет франка). Сега ягуарите са доста намалели и не пакостят твърде много на плантациите, както преди.
Виждаме, че дон Естебан имаше отлични доходи и ако щастието не му изменеше поне до няколко години то щерка му след време щеше да бъде богата годеница.
Това трая няколко години. Момиченцето порасна и стана на шест години. Тя бе прелестно дете.
— Ах, колко прилича на майка си — казваше ловецът, като дълго я целуваше разплакан.
Неведнъж дол Салвадор се обръщаше към брат си през кратките му неделни гостувания:
— Е, сега вече си богат, братко, и би трябвало да се откажеш от тоя опасен занаят и да се преселиш в моя дом! Тъй всички ще бъдем щастливи!
— Не — отвръщаше всеки път дон Естебан, като свиваше рамене, — не ми е съдено да бъда щастлив! Остави ме да живея тъй, както си искам — желая дъщеря ми да бъде щастлива, затуй трябва да е богата.
Веднъж, когато дон Естебан дойде, брат му го посрещна със сълзи на очи и каза:
— И аз изгубих жена си, братко, остани при мен, двамата с теб се обичаме; сега имаме еднаква скръб и ще съумеем да се утешаваме един друг. Асунта расте, скоро навърши осем години. Сега има по-голяма нужда от твоите грижи. Пък и вече си богат и няма защо да продължаваш този занаят. Помисли колко ще бъде щастлива Асунта, ако заживееш с нас!
Тия думи трогнаха дон Естебан.
— Може би си прав, братко — отвърна той, — и аз мисля за туй, което ми предлагаш.
— Защо ще мислиш, нима не си свободен в действията си?
— За нещастие не съвсем — добави той, като тихо въздъхна. — Дадох дума на дон Грегорио. Сигурно познаваш този богат пасиендеро5, от два месеца ягуарите унищожават стадата му.
Предплатил ми е двеста пиастри, за да го избавя от хищниците.
— А знаеш ли на колко е нараснало богатството ти? — запита брат си дон Салвадор.
— Искаш да кажеш състоянието на дъщеря ми — поправи го тигрерото.
— Е, нека да е тъй. Как мислиш, колко пари има тя сега?
— Право да ти кажа, не зная — равнодушно отвърна дон Естебан, — двайсет-трийсет хиляди.
— Не, много повече. Сега надхвърля сумата петдесет и пет хиляди пиастри.
— Толкова много?
— Хм!… Лесно може да се провери.
— Не, освободи ме от това бреме, братко, аз ти вярвам!
— Прекрасно! Сега вече знаеш, че щерка ти е много богата за тукашния край. Дори аз, който имам по- малко пари, съм принуден против волята си да трупам капитали, защото не мога да харча всичко, което изкарвам.
— Е! Никога човек не може да стане твърде богат, братко! Но защо ми говориш всичко това?
— За са разбереш, че двеста пиастри не са нищо за теб и може би ще бъде по-добре, ако върнеш сумата на дон Грегорио и се откажеш завинаги от този занаят.
Дон Естебан отрицателно поклати глава.
— Да, бих искал да го сторя.
— Тогава какво ти пречи? Струва ли да рискуваш живота си за такава нищожна сума, от която съвсем нямаш нужда?
— Вярно е, но тук не става дума за пари.
— Тогава за какво друго?
— Въпрос на чест! Разбери, не искам да се откажа, защото дадох дума на дон Грегорио и той разчита на мен.
Дон Салвадор отпусна глава.
— Е, изпълни даденото обещание и после зарежи тази работа.
— Кълна се, че след туй изцяло съм твой!
— Отлично! Благодаря ти, Естебан!
— На, вземи от мен тези двеста пиастри; не зная, като че ме изгарят.
След като поговориха още малко, братята се разделиха; ловецът целуна дъщеря си и излезе. Дон Салвадор дълго гледа замислен след него — някакво тъжно чувство притискаше гърдите му.
Когато се отдалечи няколко крачки от дома, дон Естебан се обърна и направи с дясната си ръка прощален знак; брат му отвърна със същото и веднага си влезе вкъщи, като се мъчеше да потисне някакво тежко предчувствие.
Предчувствието не го излъга: не бе съдено братята пак да се видят. На другата сутрин ловци донесоха на носилка, изплетена от клони, тялото на нещастния ловец, покрито със страшни рани.
Тези хора бяха намерили дон Естебан върху открита полянка сред гъста гора. Той едва дишаше, а до него бяха убитите ягуари: мъжки, женски и трите им рожби, доста големи и силни. След като повалил с един изстрел от пушка мъжкия, сам с нож в ръка е трябвало да се бори със свирепата женска и трите и рожби. И започнала смъртна борба, борба на един човек срещу четири хищника.
Дон Естебан победил, убил всички зверове, но заплатил с живота си, за да изпълни поетото задължение.
Когато ловците, привлечени от ужасния рев на зверовете, дойдоха на помощ, бе вече твърде късно — дон Естебан още дишаше и можа да помоли другарите си да отнесат тялото му при брат му, да предадат нему и на Асунта неговото последно „сбогом“ и да връчат на дон Салвадор муската със златната верижка, която винаги носеше на шията си. Особено настоя да не бъде забравена тази муска, която ще трябва да окачи на шията си Асунта, когато навърши двайсет години.
След като се прости с ловците, които го заобикаляха и благодари за грижите им към него, дон Естебан изведнъж млъкна. Бледото му страдалческо лице засия с неземно блаженство; странна усмивка се плъзна по устните му и като погледна към небето, викна със силен глас:
— О, най-после ще се видим с теб! — и с тези думи издъхна.
— Нещастният! — прошепна дон Салвадор пред трупа на брат си. — Като знаеше, че дъщеря му няма повече нужда от неговите грижи, реши да умре; той търсеше смъртта и най-после я намери!
Дон Салвадор остана сам при тялото на брат си, според желанието на покойника разкопча ризата му и откачи муската, за която бе говорил преди, смъртта си.
Дълго целува той муската, облян в сълзи. После, когато се успокои, я разтвори и за голяма своя изненада вътре намери един пиастър от 1790 година. Върху монетата бяха издълбани с нож две думи, свързани с тире: „Естебан — Долорес“, а под тях друга дума: „наскоро“. На другата страна се четеше следното: „Асунта, родена на 5 януари 1797 год.“, а по-долу — „сираче“. На горния край пиастърът бе пробит, за да се прекара верижката.
— Това е неговият брачен документ! — зашепна дон Салвадор и сълзи изпълниха очите му. — Бедният Естебан, колко я обичаше!
Той метна на шията си муската и неволно трепна, когато черната кадифена кесийка се опря до гърдите му.
„Бъди спокоен, драги мой — мислено се обърна той към брат си, — тази скъпа монета няма да я махна от себе си до смъртта си, или според желанието ти, когато Асунта навърши двайсет години.“
На другия ден още при изгрев слънце в ранчото се събраха роднини и приятели и всички тръгнаха към Пало Мулатос.
Четирима ловци, сродници на покойника, носеха на ръце тялото му, най-отпред вървеше дон Салвадор, повел за ръка Асунта, а отляво се виждаха двамата негови синове. Много народ се бе стекъл. Всички оплакваха дон Естебан, който се ползваше с общи симпатии за своята доброта, смелост и откровеност.
На другия ден след погребението към единайсет вечерта дон Салвадор извика по-големия си син, заповяда му да се облече и го заведе встрани от дома. В това време синовете му бяха вече пораснали: най- големият дон Рафаел, бе навършил седемнайсет години, а брат му Лоп — петнайсет.
Строго възпитани от бащата и от млади свикнали със суровия живот на ловците, те бяха напълно зрели. Липсваше им само опитността, която се добива с течение на времето. Силни, смели, решителни, свикнали с
