нея втора кожа, която повдигна. — Погледни — каза на сина си.
Младият човек се наведе и загледа ямата. Това бе един квадратен трап, подзидан отвред с камъни, за да не пада пръст. На дъното се виждаха две бурета като тия, в които китоловците слагат китова мас. Всяко буре имаше капак, който лесно можеше да се вдигне с ръка. На единия от тях ясно личеше буквата S, а на другия А.
Ранчерото отмести капака с буква А, извади от пояса си кесия, пълна със злато, което сипа в бурето, и каза:
— Това е равно на петдесет хиляди пиастри! — после отново покри бурето с капака.
След това пак заровиха двете бурета и туриха върху тях трите големи камъка. Когато трябваше да ги засилят с пръст, двамата мъже бързо се справиха с тая работа, затъпкаха земята, загладиха я и я затрупаха със същите камъни. Скоро всичко бе извършено тъй, че и червенокожият не би подозирал, че тук е пипала човешка ръка.
— Нали няма да забравиш, Рафаел? — повтори ранчерото.
— Не, татко!
— Щом е тъй, по-скоро да се махаме оттук и да си отидем у дома, късно е вече! — И те бързо тръгнаха.
В подножието на височината, където оставиха конете, които с доволство пощипваха трева и млади клончета, бащата рече:
— Е, Рафаел, мятай се на коня и тръгвай напред! Ще ми бъдеш водач!
— С удоволствие! — обади се младият човек, като се усмихна весело. И те полетяха галоп, без да се замислят, че пътят е труден. Дон Рафаел нито веднъж не се спря или не се поколеба по кой път се движат. Той вървеше пред баща си с такава увереност, че паметливостта на сина зарадва бащата, който се гордееше с него и му се любуваше.
Беше около седем и половина сутринта, когато тихо се доближиха до ранчото, като че се връщаха от утринна разходка — тъй бодри, весели и доволни.
Изминаха няколко години.
Асунта растеше и ставаше все по-хубава. Всички я обичаха и глезеха и прелестното дете неусетно се превръщаше в чаровна девойка. И ето, един прекрасен ден двамата синове на ранчерото неусетно почувстваха, без да признаят в себе си, че детската им привързаност към Асунта се е превърнала в дълбока и страстна любов.
Обаче дружбата на братята и тяхната нежна привързаност един към друг съвсем не пострадаха от това: те тъй искрено и дълбоко се обичаха помежду си, че без да спорят, мълчаливо се съгласиха да предоставят на Асунта да направи избор между тях, като предварително решиха всеки да се подчини безропотно на решението й.
Лукавата Асунта еднакво обичаше двамата братя. Тя не правеше никаква разлика между тях и безпристрастно се държеше с двамата, като удостояваше и единия, и другия със своите мили и ласкави думи.
Дали обичаше и двамата или не, това никой не можеше да каже; ако пък наистина обичаше, то кого от двамата?
Тоя въпрос отдавна измъчваше младежите, но ако любовта им към прелестната девойка явно проличаваше в очите на двамата братя, то никой от тях не се решаваше да загатне на Асунта за чувството, което таеше в душата си.
Но от момента, в който любовта стана постоянен гост в ранчото, веселостта изчезна и предишният безгрижен смях и шегите се свършиха.
Само Асунта пееше понякога, но и нейните песни изгубиха предишната открита веселост, която ги правеше тъй прелестни.
Дон Салвадор заради племенницата реши повторно да се ожени въпреки голямата скръб след смъртта на жена си. С тая жертва той искаше да не остави племенницата си без майчин надзор, още повече че признаваше неспособността си да контролира девойката, което може само жената, а не мъжът. Скоро вдовецът си спомни за своя далечна родственица — Бенита Мендес. Тя бе кротка, мила женица, твърде красива, овдовяла след тригодишен брак, без деца. Тази бездетна, красива и мила вдовица бе тъй верна на паметта на покойния си мъж, че отказа на мнозина известни кандидати, въпреки че бе доста бедна и търпеше немалко лишения. Дон Салвадор винаги обичаше и уважаваше тази прекрасна млада жена и се възхищаваше от нейния мил и кротък характер.
И без да се колебае, той отиде при нея. Вместо любовно признание каза, че скърби за жена си не по- малко, отколкото тя тъгува за своя мъж. Поради внезапната смърт на брат си трябва да се грижи за възпитанието на малката щерка на покойния, а се чувства съвсем неспособен да изпълни този свещен дълг, още повече че домът му е останал без домакиня и всичко върви не тъй, както е редно. Ето защо той се явява при вдовицата с молба да свърже своята скръб с неговата и да му помогне да възпита сирачето. Той молеше да направи жертва, защото не разчиташе на любовта й, също не смееше да й обещае и своята любов, само изказваше дълбоката си признателност, като й даваше възможност да извърши едно добро дело.
С мила усмивка отвърна младата жена на това странно признание и мълчаливо отпусна ръката си в неговата ръка. След един месец се извърши венчавката на младата вдовица с дон Салвадор.
Този път пословицата излезе невярна: мащехата тъй силно обикна своята завареница, че Асунта наистина намери в нея родна майка и се почувства много по-щастлива от всеки друг път.
Всъщност доня Бенита притежаваше прекрасни качества, които караха всеки да я обича.
Синовете на ранчерото, които отначало гледаха с досада и недоволство, че чуждата жена е заела в дома мястото на майка им, като видяха колко мила, скромна, кротка и любезна бе тази чужда жена, малко по малко я обикнаха.
Но се случи нещо твърде необикновено в живота на младите съпрузи. Te тъй умело свързаха скръбта си по своите покойници, че само месец след сватбата се обикнаха и сами бяха доволни. Доня Бенита наистина беше добра жена във всяко отношение. Като жена тя бе и прозорлива, и чувствителна, затова от нея не можа да остане скрито как малкото момиче постепенно се превръщаше в голяма девойка, как безгрижната детска веселост се замести от тиха и мълчалива скръб. Всичко това я смущаваше. Тя потърси причините на тази промяна и скоро ги намери, обаче положението й сега доста се затрудни: не знаеше какво да прави и какво ще стане.
Можеше ли преждевременни да се пробуди това младо сърце, което още не е познало себе си? Не! Въпросът е твърде труден и сериозен, но у истинските жени има много повече досетливост.
Te умеят ловко да узнаят тайната на една млада девойка, без да засегнат някоя от безбройните тъжни фибри на младата душа, която още живее в пълно непознаване на себе си. Тъй девойката, без да иска, разкрива тайната на душата си и най-съкровените си чувства, съществуването на които и самата тя не подозира. Как успя доня Бенита да се добере до всичко, което й бе необходимо, тук не може да се изложи. Но се убеди, че в душата на Асунта се крие любов, все още в зародиш, а младата девойка не я подозира и затова не е направила своя избор. Понякога Асунта изпитваше някаква потайна мъка, понякога я налягаше тиха, невинна скръб или пък я завладяваше безпричинна веселост.
Всичко това отчасти успокои доня Бенита, но тя не каза нито дума на мъжа си за своите безпокойства, нито за откритието си. Искаше сама да проследи всяка стъпка, всеки поглед и въздишка на дъщеря си, защото през този период Асунта наистина й стана като родна дъщеря. Тя реши с всички средства да я отклони от любовта, която може да я направи нещастна, както и да докара нещастие на двамата младежи.
Но човек предполага, а господ разполага, и всички сметки на доня Бенита излязоха погрешни.
Над Нова Испания избухна отдавна готвеното въстание. Пожарът изведнъж обхвана цялата страна… В момента, когато започва повестта ни, войната за независимост се водеше от четири години.
А сега, когато изяснихме положението и взаимните връзки между отделните личности в нашия разказ, ще продължи оттам, където трябваше да спрем, за да дадем на читателя, макар и малко дълги, но напълно ясни обяснения.
