труда и умората, готови бяха да извършат и най-сериозната работа.
Бащата, като знаеше всичко това, реши да повери на най-стария си син твърде важна тайна и го направи свой довереник.
Той оседла два коня за себе си и сина си и двамата в галоп се насочиха към най-вътрешната част на гората.
— Запомни добре пътя, по който се движим — каза бащата, — и не го забравяй, за да можеш след двайсет години без колебание да го намериш.
— Слушам, татко! — лаконично отвърна младият човек.
Двамата ездачи мълчаливо се понесоха през стръмните ливади и гори към един планински гребен. След като преминаха няколко реки и поточета, няколко върхове и хълмове, които ставаха все по-стръмни и по- стръмни, дон Салвадор, изучавайки с поглед местността, доколкото позволяваше мракът, изведнъж спря коня си и извика: „Стой!“
Дон Рафаел мълчаливо се подчини. Бащата и синът скочиха на земята и спънаха конете си.
— Е, как мислиш, ще можеш ли да се върнеш оттук сам, без да сбъркаш пътя?
— Мисля, че ще мога! — самоуверено отвърна младият човек.
— Прекрасно, ще видим, а сега върви с мен! После двамата навлязоха навътре в гората, като оставиха конете да пасат на ливадата. В тоя момент те се намираха горе, на висок хълм, покрит с гъста гора. През нея бе невъзможно да се мине освен по тясна пътека, прокарана от хищни зверове, която едва личеше.
И ето, сред тази гъста гора изведнъж се откри неголяма кемада6.
По средата на кемадата от купчина скали се изливаше обилен студен извор, който на зигзаг я пресичаше и по склоновете на хълма изчезваше нейде надолу.
Дон Салвадор приседна върху една скала и с жест покани Рафаел до себе си. Няколко минути и единият, и другият не продумаха. Явно бе, че всеки мислеше за нещо. Най-сетне ранчерото вдигна глава и като се обърна към сина си, каза:
— Зная, че си открит, честен и сериозен; въпреки твоята младост мога да разчитам, че при известни случаи в живота ще се проявиш като истински мъж и ще се отнесеш сериозно към нуждите на дълга и честта. Затова те доведох тук да ти поверя важна тайна, от която зависи до известна степен щастието и благополучието на Асунта.
— Татко — изведнъж заговори младият човек, — вярно е, че съм млад, неопитен, но мисля, че въпреки това достатъчно съм усвоил всички съвети, за да оправдая доверието ви. Освен това тъй обичам нашата Асунта, бедно сираче, която няма друга опора и защита освен вас, брат ми и мен.
— Отговорът ти е разумен!… Тогава изслушай ме и запомни всяка моя дума.
— Ще се постарая, татко.
— Роден си и си израсъл в тези гори. Познаваш ги не по-лошо от мен. Знаеш, че населението на нашите гори се състои от честни, добродушни хора, каквито са нашите горски ловци, а също и от безсъвестни и безчестни бандити, които мислят само за убийства и грабеж.
— Да, зная!
— До днес можахме да запазим нашите владения от нахлуването на тези бандити. Но знаем ли какво може да се случи утре? От една страна, числото на тия маладитос7 неспирно расте и те почват да всяват страх; от друга — някакво брожение се забелязва в последно време из всички провинции на Нова Испания.
Говорят за робство, за тирания, за свобода и бог знае за какво ли не още. Но все едно. Важното е, че това движение се разпростира и може би е близък часът на общо въстание в страната против испанското правителство. Вие с брат си, като сте ходили в Тепик и Сан Блас, навярно сте чули за всичко.
— Вярно е, че всички туземци и креоли открито изказват недоволство от сегашния режим. Чуждите кораби, френски и английски, са много повече, отколкото по-рано, а това, доколкото разбирам, не вещае нищо добро.
— Да, тъй е синко, но я ми кажи можа ли да чуеш какво се говори вчера, при погребението на чичо ти?
— Да си призная, твърде малко — бях ужасно натъжен от смъртта на чичо, пък и бедната малка Асунта бе тъй отчаяна, че аз трябваше да се грижа само за нея. Спомням си, че три пъти чух зад себе си думи, които ми се видяха странни и неуместни в такъв тъжен момент. Обърнах се и видях, че са хора, които не познавам.
— Какво говореха? Можеш ли повтори?
— Да, казваха, че покойният ми чичо печелел много пари и нищо не харчел, значи има парички и ако се потърси по-настойчиво, ще се намери значителна сума. От това вадеха заключение, че Асунта ще бъде богата девойка.
— Нещо друго не казаха ли?
— Да, доколкото си спомням, казаха, че днес това богатство е във ваши ръце, до четирийсет хиляди пиа-стри; и капиталите ви не отстъпвали на капиталите на покойния ви брат; че постоянно се трупали капитали и че е глупаво да бъдат в ръце, които не ги пускат в обръщение; че по-добре ще бъде, ако преминат у човек, който ще съумее честно да ги харчи. Когато се обърнах да видя кой се осмелява да говори тъй, той успя да се скрие в тълпата. Това е всичко, което чух, и не зная защо, тези думи ме разтревожиха. Исках да ви съобщя, но когато видях, че сте толкова огорчен и неразположен, отложих за по-благоприятно време.
— Добре си доловил, но ще ти кажа, че всичко, което си чул, го чух и аз. Тези хора, които и да са те, отлично познават нашето състояние. Наистина, племенницата ми е богата; тя има не четирийсет хиляди, както мислят те, а повече от петдесет и пет. Що се отнася до мен, макар че съм заможен, не съм богат колкото нея. Сега имам трийсет и пет хиляди пиастри, които за тук са доста много. С една дума, такива хора, каквито си чул вчера, отдавна ме спохождат и затова реших да бъда нащрек и да запазя парите от грабеж. Взех всички предпазни мерки и сега те доведох тук, Рафаел, за да ти открия тази тайна.
— Кълна ви се, татко — гордо произнесе младият човек, — че тайната ви ще бъде издадена от мен само с ваше разрешение! Говоря го пред лицето на Бога, който вижда и ме чува, пред вас, татко, когото тъй обичам и уважавам.
— Закълни ми се, сине, че ако умра, ако не бъдеш при смъртта ми и аз не мога да ти предам последната си воля, няма да откриеш тайната нито на Асунта, нито на твоя брат освен при крайна нужда, за да се осигури бъдещото щастие на единия и на другия. Прочее, когато след смъртта ми намерите скривалището, в което се пазят нашите капитали и на Асунта, в същото скривалище ще видите и завещанието ми, в което писмено съм изложил последната си воля, подписано от мен. Закълни ми се, че ще изпълниш тази моя воля.
— Кълна се! Тайната ще бъде запазена от мен и никой няма да може да я изтръгне.
— Добре. Бог и аз чухме твоята клетва и я приехме. Сега върви с мен!
Te излязоха и започнаха да се промъкват с голям труд в най-тъмната част на гората. След десет минути бащата спря и посочи на сина си една грамадна латания, още зелена, но обезглавена от мълния, която бе пробила цялото стъбло, разкошно обвито с дива лоза.
— Виждаш ли този горски великан, този мощен гигант, жертва на буря? — заговори той. — Забележи го добре! Виж тези четири стройни палми, които го заграждат като почетна стража и този ликидамбър, оплетен от същата лоза, която обвива и латанията? В основата на ликидамбъра е заровено нашето имане, моето и на Асунта, откъм страната, обърната на юг, тоест там, където кората на дървото е суха. Запомни го добре й недей забравя!
— Бъдете, спокоен, татко!
— Тази част на гората почти никой не познава, а най-малко тукашните скитници, които никога не са идвали насам, защото няма никакъв път; дори и за лов тези места не са подходящи и са неприветливи. Разбираш, че съм избрал най-удобното място. Сега виж!
При тези думи ранчерото постла наметката си на земята и като отмести няколко доста големи камъка при основата на ликидамбъра, започна да рови с камъчета земята, като изсипваше пръстта с тенекиено блюдо върху наметката. Като изрови около тридесет сантиметра дълбоко, извади един твърде тежък и голяма камък, после друг и най-после трети. Под тях се показа бизонова кожа, завита няколко пъти, а под
