В този момент около църквата се чу конски тропот и някой силно удари по вратата.
— Стойте! — викна алкадът. — Сам ще видя кой е.
Той слезе от амвона, мина през почтително разделилата се тълпа от индианци и с твърди стъпки отиде при вратата.
7
АСИЕНДА ДЕ ЛА ВЕГА
— Кой е? — попита дон Рамон.
— Свой! — отвърна глас отвън.
— Бог чу молитвата ни, братя, и ни праща помощ! — извика алкадът. — Това е гласът на Ортис. Ще отмъстим!
— Смърт на испанците! — викнаха индианците, като дрънкаха с оръжието си.
Алкадът отвори вратата.
Ортис влезе в църквата с гола сабя в ръка. Той се здрависа с дон Рамон и се обърна към индианците.
— Свободни хора ли сте вие или роби? — извика той. — Мъже ли сте вие или баби? Дойдох тук с моя отряд да ви помогна. Мога ли да разчитам на вас?
— Да! Да! Да живее Инкарнасион Ортис! — чуваха се викове отвсякъде.
— Тогава след мен, другари! Напред!
— За бога и за свободата! — зареваха индианците и тръгнаха след него.
След миг църквата опустя.
Отец Линарес отвори вратата на стаята, отиде пред олтаря и се помоли за хората, които тъй великодушно отиваха да се жертват за свободата си.
В това време на площада бе почнал безмилостен бой, ужасна сеч. Дон Рамон се присъедини към войниците, които, бяха поставени на ъглите и не позволяваха на никой испанец да избяга от площада.
Скоро избухна и пожар. Озверени, индианците грабнаха факли и с диви крясъци почнаха да палят собствените си къщи. Най-първо пламна къщата на кмета. Задушените от дима офицери счупиха вратата и избягаха на улицата, но там бяха веднага убити.
Само дон Орасио де Балбоа успя да се промъкне през тълпата. Ранен, с изтичаща кръв, той отблъскваше ударите на нападащите го индианци. Скоро улови първия кон, който му попадна, метна се на него и като размахваше сабя, стигна до мястото, където стояха ръководителите на бунтовниците.
— Аха! — извика той със злобна усмивка. — Никога няма да ви забравя, сеньори! Щом като бог ме спаси от вашите убийци, жестоко ще ви отмъстя.
— Застреляйте този негодник! — викна Ортис.
— Стойте — намеси се дон Педро. — Трябва ли да се обръща внимание на заканите на човек, комуто остава да живее само няколко минути? Пуснете го да избяга.
— Както обичате, сеньори — отвърна Балбоа с нова усмивка. — Но заклевам се, че ако някога попаднете в ръцете ми, няма да ви пощадя.
— Оставете тия глупави закани, сеньор, и си вървете!
— Да, отивам си. Прощавайте, достойни алкад дон Рамон Очоа! Съжалявам, че не ви разстрелях. Прощавайте, дон Педро Морено, вие не сте толкова виновен, както другите. Прощавайте, верен слуга на краля и студент по богословие дон Инкарнасион Ортис! Заклевам се с цялата си душа, че никога няма да забравя имената ви! Бъдете проклети.
И като пришпори коня, профуча през тълпата.
Дон Педро употреби всички усилия, за да спре индианците, които безмилостно избиваха испанците. Най-после, като видя, че нищо не помага и клането продължава, той събра отряда си на площада и му заповяда да не се намесва.
Отец Линарес също излезе на площада и кършейки ръце, отчаяно наблюдаваше кървавата гледка.
— Тия индианци не са хора, а диви зверове! — сърдито извика той. — Жестокостта и насилията на испанците не са оправдание за това клане на беззащитни врагове. Тези негодници безчестят святото дело на свободата. Нека ги спрем, сеньори!
— Прав сте, отче — отвърна дон Педро. — Напред, приятели! И аз се възмущавам от такава жестокост.
С извадени саби и насочени пистолети дон Педро и дон Ортис застанаха пред отряда си. Готови бяха да изкомандват, когато тълпата индианци се впусна към площада и с тържествени викове загради носилките на дон Хосе Морено и Линда.
Щом видя младата девойка спокойна и засмяна сред възбудените, почернели от барутния дим и облени кърви индианци, Ортис изтича при нея.
— Боже мой! Как попаднахте тук? — тревожно запита той. — Нима дон Рамон не устоя на думата си?
— Дон Рамон Очоа е честен човек — горещо отвърна Хосе. — Аз сам го помолих да ме доведе тук.
— Каква ужасна непредпазливост! И в такова време! — извика Ортис.
— Няма от какво да се боим — отвърна Линда. — Всички тези хора са честни, верни и предани слуги на моето семейство.
— Искам да напусна града заедно с теб, Инкарнасион — каза дон Хосе.
— Няма да чакате дълго, братовчеде. Веднага тръгваме.
— А вие какво ще правите, отче Линарес? Ще останете ли в града, или ще дойдете с нас?
— Нито едното, нито другото, сеньори. След всичко, което се случи днес, не мога да остана повече тук. Дългът ме зове да бъда с онези, които страдат. Утре ще замина и ще се присъединя към армията на бунтовниците. Навярно ще се видим там.
— Може би — уклончиво отвърна Ортис. — Бог да ви пази, отче!
— Надявам се, че той ще ми даде сили да изпълня своята задача.
Докато Ортис разговаряше с отеца, дон Хосе Морено и дъщеря му слязоха от носилките и се качиха на приготвените за тях коне. Двадесет въоръжени индианци веднага ги заобиколиха.
— А вашата подагра, дон Хосе, не ви ли пречи да яздите! — запита Ортис.
— Никак, приятелю. Пък и не отиваме далеч.
— Тогава да вървим!
Отрядът се построи. Чу се команда:
— Напред!
И конниците потеглиха, наредени от двете страни на дон Хосе и дъщеря му.
Другият отряд от около хиляда и двеста души, след които вървяха жени и деца, излезе от града, но по друг път.
Той се състоеше от цялото население на Пасо дел Норте, водено от дон Рамон.
Обхванатият от пламъци град усилено гореше. Оттам долитаха виковете и охканията на изоставените ранени и умиращи испанци.
След три часа пътуване, преди изгрев слънце, Ортис заповяда на отряда си да спре за почивка на брега на малка рекичка, която се вливаше в Рио Гранде дел Норте. Ездачите вързаха конете и им дадоха да ядат.
На разстояние два пушечни изстрела върху горист хълм се виждаше твърде голяма асиенда. Тя бе построена от дялани камъни и заобиколена със зъбчата стена.
— Там отиваме, сеньори — обади се дон Хосе.
— А ние съвсем не знаехме къде отиваме — каза Ортис.
— Това е асиендата Де ла Вега.
— Как? Вега?
— Разбира се. Виж двамата конници, които идват към нас.
— Дон Рамон и дон Педро!
— Да, те са.
— А! — викна Ортис, като се удари по челото. — Преди много години съм идвал тук.
