чин полковник.
Няколко пъти с риск на живота си опита да спаси Мина, но напразно — той бе разстрелян от испанците.
Два месеца след от тази катастрофа намираме Луис на почивка с отряда си край брега на Рио Гранде дел Норте.
След кратко мълчание, което Кристобал не се реши да прекъсне, полковникът вдигна глава, наведе се към своя събеседник и докосна рамото му.
— Изглежда, че нашите момчета почват да се чувстват уморени, дон Кристобал — усмихнато каза той. — Възможно ли е да откажат да ме последват?
— Te? Сеньор! — учудено извика дон Кристобал. — Как можете да си го помислите? Нали знаете колко са привързани към вас!
— Изненадан бях от вашето безпокойство, когато ме помолихте за почивка.
— Грешите по отношение и на мен, и на нашите храбри момчета, полковник! — горещо отвърна Кристобал, който боготвореше своя командир. — Позволих си да прекъсна вашата замисленост, а хората и конете бяха страшно уморени и гладни.
— Само затова ли? — попита дон Луис, като го гледаше втренчено.
— Кълна се в честта си, полковник.
— Вярвам ви, любезни приятелю. Но да говорим за друго. Пет дни вече се скитаме из тази пустиня, насочвани от вас. Сигурен ли сте, че не сте изгубили пътя?
Дон Кристобал се усмихна.
— Трябва да ви кажа, полковник, че преди да постъпя доброволец, бях ловец и познавам пустинята като пръстите на ръката си.
— Вашите думи ме успокоиха, дон Кристобал — отвърна полковникът. — А скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро?
— Отдавна щяхме да бъдем там, ако не бяхте пожелали да чакате някои сведения.
— Колко мили има до Охо Лусеро?
— Седемдесет, сеньор.
— Отлично. Значи ще можем да стигнем, като не си почиваме.
— Ако тръгнем посред нощ, когато изгрява луната, ще стигнем, преди да настъпи горещината. Как ще получите сведенията?
— Твърде просто. Ще ми изпратят индианец бързоходец, който е твърде привързан към независимостта.
В този момент от храсталака изскочи непознат човек и застана пред въстаниците.
Без да се смущава, той протегна напред дясната си ръка в знак на мир и заговори с гърлен глас:
— Приятел на свободата.
После, като скръсти ръце на гърдите си, изгледа въстаниците.
— Мисля, че този е бързоходецът, когото чакам.
— Възможно е — студено отвърна Кристобал. — Нека го разпитаме.
— Да, ще го сторя.
9
КУРИЕРЪТ
Появилият се неочаквано човек бе един волен индианец.
Млад и твърде висок, той учудваше със своето снажно и гъвкаво тяло.
Неговото гордо и смело лице, умният и лукав поглед на черните му и дълбоки като нощта очи, високо чело, гъсти вежди, доста голяма уста с ослепително бели зъби — всичко това го правеше един от най- красивите представители на индианската раса.
Облечен бе в памучна риза, превързана на кръста с парче еленова кожа. Панталоните му също бяха от памучна материя с дължина до под коленете. Високите мокасини бяха украсени с разни туземни игли. Косите му, разделени по средата и черни като смола, безредно падаха върху раменете му. В ръката си държеше дълга, груба тояга; торбата с храна висеше през рамото му, а на пояса му стърчеше нож, единственото негово оръжие.
Полковникът даде знак на Кристобал да разпита червенокожия.
— Добре дошъл, Хосе — рече дон Кристобал. — Доста късно идваш. Слънцето отдавна залезе и трябваше да спим. Откъде идваш?
Индианецът не отговори, а само сви рамене.
— Защо не отговаряш? Не чуваш ли какво те питам?
— Името на водача на команчите не е Хосе. Така го наричат испанците, които той мрази. Червенокожите братя го наричат Мос-хо-ке, а белите приятели — Големия Бобър.
Кристобал се поклони на вожда. — Нека моят брат ме извини. Не знаех, че имам пред себе си такъв мъдър вожд и славен воин.
— Големия Бобър много дни е вървял, за да се види с младия вожд, роден отвъд соленото езеро.
— За кой млад вожд говориш, воине? — запита дон Луис.
— За този, който придружаваше неотдавна убития от испанците Мина.
— Твоето пътуване завърши — обади се дон Луис. — Човекът, когото търсиш, е пред теб.
— Нека брат ми го докаже.
— Лесно ще го докажа, ако ти си същият, когото чакам.
Големия Бобър, без да каже нито дума, разкопча ризата си, извади чанта, отвори я, измъкна сгънат на четири лист и го подаде на дон Луис. Той го разтвори и разгледа на светлината на огъня. Това бе груба рисунка на Гуаделупската света Богородица. Тази картина трябваше да има някакво особено значение, защото дон Луис, доволно се усмихна. Той извади от джоба си също такава картина на света Богородица и я подаде на индианеца.
Само с един поглед индианецът долови, че тая картина е също като неговата.
— О, моят брат е, наистина същият воин, когото търся — каза индианецът. — Моят път завърши.
— Колко време моят брат ме е търсил? — попита дон Луис индианеца.
— Два дни преди раждането на луната белите вождове извикаха Мос-хо-ке и го изпратиха да търси Огненото око — отвърна команчът. — Сега ни осветява умиращата луна. Сега младият вожд научи колко дни е пътувал Големия Бобър.
— Как? Значи моят брат е пътувал трийсет и пет дни?
— Големия Бобър имаше много поръчки.
— Има ли брат ми Големия Бобър някое писмо от Конгреса за мен?
— Да!
— Вождът трябва да говори откровено, защото положението е доста сериозно.
Големия Бобър отряза един смолист клон, запали го и го забоде в земята пред полковника.
— Ето факела, за да може брат ми да чете по-добре — каза индианецът.
По даден знак от дон Луис дон Кристобал го остави насаме с индианеца и отиде при другарите си. Като се покри с наметалото си, той скоро заспа.
След като прочете всичко, дон Луис прибра писмото в джоба си, прокара ръка по челото си, като че искаше да прогони някаква тежка мисъл, и се обърна към индианеца.
— Нека по-напред ме изслуша белият вожд — рече индианецът.
— Вождът може да говори — отвърна полковникът. — Аз го слушам.
— Моят брат може да разчита на вожда на команчите, когато му потрябва помощ.
— Значи Инкарнасион ти е дал всичко това? Кажи ми какво става с него?
— Той сам ще говори с белия вожд. Големия Бобър е един прост червенокож. Той не умее да говори като белите.
— И тъй, конгресът на белите е поръчал на вожда на команчите да ме отведе при тях?
— Големия Бобър обеща да го направи и ще устои на думата си.
— Благодаря на моя брат, той познава тази страна и ще ме отведе по най-късия път.
— Птиците летят направо, без да се отбиват встрани. Тъй пътува и Големия Бобър.
