Дон Педро и дон Рамон, минали по друг път, бяха стигнали в асиендата един час по-рано.
Дон Хосе се обърна към офицерите бунтовници:
— Надявам се, кабалерос, че няма да откажете да си починете няколко минути в моя дом.
— От все сърце ви благодарим, братовчеде — отвърна Ортис. — Пък сме и страшно гладни.
— В такъв случай последвайте ме, сеньори — каза с усмивка дон Хосе. — След няколко минути ще заситите глада си.
Войниците останаха заедно с подофицерите на почивка край реката, а офицерите тръгнаха с дон Хосе.
След четвърт час влязоха в големия двор на асиендата.
Като предадоха конете на слугите, бунтовниците бяха отведени в голям салон, където намериха разкошно сервирана маса.
Закуската бе отлична благодарение на богатството и гостоприемството на дон Хосе, а доня Линда твърде любезно изпълняваше ролята на домакиня.
— А сега на раздяла да пием по чаша — каза дон Хосе.
— Как? Няма ли да дойдете с нас? — запитаха офицерите.
— Не, кабалерос, невъзможно е. Дон Ортис знае защо. Преди няколко дни подучих заповед от главнокомандващят да формирам отряд от доброволци за охрана на Чигуагуа. Но трябва да отида и в Кверетаро, където временно заседава Националният конгрес.
— Пазете се, сеньор — каза дон Рамон. — Кверетаро е доста далеч, а пътуването не е безопасно; срещат се испански войски.
— Зная за опасностите, но трябва да говоря с членовете на Конгреса. Линда ще ме чака тук. Затова ще трябва да се осигури безопасността на асиендата. Сто души ще останат тук под командата на сина ми и ще пазят Линда.
Ортис свъси вежди.
— Напразно оставяте тук Линда. Макар асиендата да е същинска крепост, тя не може да издържи на сериозна обсада.
— Ще пътувам твърде бързо, приятелю, затова не мога да взема Линда.
— Не съм напълно съгласен с вас, но няма и да ви възразя.
Скоро дон Рамон се сбогува с домакините, приятелски стисна ръката на дон Хосе, целуна дон Педро и Ортис и като се метна на коня си, напусна асиендата. Той се присъедини към отряда си и веднага потеглиха.
Ортис бе твърде загрижен и тъжен.
— Какво ти е? — попита го дон Хосе.
— Нищо — отвърна Ортис, но скоро изповяда мъката си: — Не зная защо, но едно предчувствие ми казва, че всичко онова, което се случи тази нощ, е само пролог към нещо по-ужасно. Колко добре ще бъде, ако край тебе е човекът, когото обичаш като брат и от когото нищо няма да скриеш.
— Говориш за Луис Морено? Чудно ми е, че не е тук. Къде е?
— Отиде с експедицията. Но вие скоро ще го видите. Ако предчувствието ми се сбъдне, веднага ще пратя при него куриер.
8
ОТРЯДЪТ НА БУНТОВНИЦИТЕ
В осем часа вечерта, когато изчезнаха и последните лъчи на слънцето и звездите заблещукаха, един прекрасно въоръжен отряд бързо напусна тесния проход край пустинния източен бряг на Рио Гранде дел Норте.
Водачът на отряда отиваше към самата река. Жълтеникавата вода покриваше копитата на коня му и той, като изцвили, отскочи назад.
Ездачът тревожно погледна встрани, мъчейки се да познае къде е попаднал. Но поради мрака това бе невъзможно. Той наведе глава и дълбоко се замисли.
В това време отрядът се приближаваше и като стигна до реката, мълчаливо застана зад своя командир.
Но той не промени тъжната и замислена поза, като дори не забеляза приближаването на отряда.
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.
Най-после един от конниците се отдели от своите другари и реши да отиде при командира си.
— Осмелявам се да ви доложа, сеньор — заговори той, — че отрядът чака вашите заповеди за почивка и нощуване.
Този, макар и вежлив въпрос разсърди командира. Той трепна от изненада и вдигна глава.
— Какво искате, дон Кристобал? — ядосано извика той.
Но дон Кристобал като че не долови острия тон на командира, наведе се още по-ниско и спокойно повтори фразата си.
— Да, прав сте — каза командирът. — Извинявайте, моля, съвсем забравих за това. Прочее, не знаете ли в колко часа изгрява луната?
Учуден от този неуместен въпрос, дон Кристобал се смути, но свикнал с ексцентричните прояви на своя събеседник, веднага се опомни.
— Добре — рече той. — Сега е едва девет. Имаме време.
Дон Кристобал наведе глава в знак на съгласие, макар и да не разбра какво искаше да каже командирът му.
— Струва ми се, искахте от мен заповед за почивка, любезни дон Кристобал? — добави той.
— Да, сеньор.
— Ето какво. Познавате тази страна много по-добре от мен, затова ще ви моля, определете вие мястото за почивка и уредете всичко по ваш избор.
Дон Кристобал радостно се усмихна, поклони се още веднъж и отиде при другарите си, които като статуи чакаха неговото завръщане.
Като поведе отряда, сви вляво, излезе на пътя, отново сви встрани, изкачи се нагоре по доста стръмен склон и се спря на твърде залесено място, което дълбоко се врязваше в реката. Мястото бе сполучливо избрано и даваше достатъчна сигурност срещу нападение от индианци или диви зверове.
По заповед на Кристобал конниците веднага построиха лагер. Отрядът се състоеше от триста и петдесет души, все възрастни, силни и сериозни хора, облечени с красиви мексикански носии.
Командирът нямаше повече от двайсет години, макар да изглеждаше по-възрастен. Неговото умно, енергично лице с ясносини очи бе твърде правилно и хубаво, малките му руси мустачки изящно се извиваха нагоре, като откриваха горната устна; гъстите му светли коси се показваха изпод шапката и като копринени къдри се спускаха върху раменете.
Тук ще разкажем накратко тъжната история на неговия живот.
Жан Луи Пиер Морен, когото обикновено наричаха Луи Морен или дон Луис, бе роден през 1795 година в голям град на Южна Франция. Родителите му принадлежаха към висшата буржоазия и мнозина членове на тази фамилия се бяха прославили на различни поприща.
След като завърши с бляскав успех образованието си, шестнадесетгодишният Луи Морен зае доста висок пост благодарение на връзките и влиянието на баща му. Но след завръщането на Бурбоните бе оклеветен и си подаде оставката. Тази несправедливост силно възмути впечатлителния младеж. Той реши да напусне Франция, където тъй жестоко постъпиха с него, и отиде в Съединените щати.
Попаднал в чужда страна почти без пари, Луи Морен, без да има роднини и приятели, напразно търси няколко месеца работа, за да може да преживява. Най-после случайно се озова в Орлеан по времето, когато там се намираше Мина. Тези двама бележити хора веднага се сближиха и оцениха един друг.
Мина, който напусна Испания, където не намери място за своя буен характер, дойде в Съединените щати да вдигне въстание и освободи Мексико от испанците. Той събра доброволци в Норфолк и Балтимор и после отиде в Нови Орлеан.
Луи Морен с радост прие да участва в готвената експедиция и отпътува заедно с Мина за Сото ла Марина. Услугите, оказани от смелия младеж на делото на независимостта през шестмесечната величава борба, която завърши тъй нещастно, бяха достойно оценени от Конгреса. Морен, макар и много млад, получи
