— Ортис ще дойде ли на съвещанието на белите?
— Ще дойде. Моят брат ще го види.
— Искам веднага да тръгна — каза полковникът. — Брат ми да не е уморен?
Индианецът се усмихна.
— Големия Бобър не знае какво е умора — презрително отвърна индианецът. — Нищо не може да го спре, когато трябва да изпълни дълга си.
— Щом е тъй, веднага да тръгнем. Сега е един часът и хората, и конете са си отпочинали.
— Готов съм. Нека брат ми заповяда и Големия Бобър ще се подчинява.
Полковникът разбуди Кристобал и като му съобщи решението си, поръча му да събуди четниците по- скоро да се приготвят за път. Отрядът веднага разбра, че някаква важна причина е накарала дон Луис да ги събуди от сладкия им сън.
След половин час отрядът потегли. Четниците внимателно се спускаха от височината, като държаха юздите на конете си, след което се метнаха върху тях и полетяха в галоп.
10
СБЛЪСКВАНЕТО
Нощта бе нетърпимо гореща и задушна. Тежки облаци покриваха небето; милиарди насекоми бръмчаха, като се носеха над градините; клоните на дърветата пращяха без каквато и да е причина; някакви тайнствени звуци пълнеха въздуха и едри капки дъжд изрядко и със злокобен шум падаха по листата. Всичко вещаеше настъпването на буря.
Отрядът се движеше напред с тъжно натежали глави и морни коне, които се препъваха о камъните.
Само Големия Бобър спокойно се движеше напред с такава самоувереност, като че на небето грееше слънце. Той нито веднъж не се спря и не се поколеба. Само рядко потриваше дланта си по кората на дърветата и това му бе достатъчно, за да не сбърка пътя.
На разсъмване бурливите облаци се разпръснаха. Небето се проясни и тих ветрец освежи въздуха.
Въстаниците се ободриха и заговориха весело помежду си.
Полковникът и дон Кристобал пътуваха заедно с водача, който, завладян от обаянието на дон Луис, забрави своята сдържаност. Той стана по-общителен и по-разговорлив с въстаниците.
Към девет сутринта полковникът реши да спре за почивка. Скоро отрядът спря на брега на Рио Браво дел Норте, близо до намерения от водача брод. Мястото бе твърде добре избрано. Бродът се намираше малко по-високо от Пасо дел Норте.
С изключение на часовоите, поставени на определени места, целият отряд спеше.
Към три след обяд полковникът усети, че някой леко го бутна по рамото. Той веднага се пробуди и като отвори очи, вдигна глава.
Мос-хо-ке стоеше до него.
— А, ти ли си, вожде? — извика дон Луис, като сдържа прозявката си. — Време ли е да тръгваме?
Индианецът, без да отговори, му посочи слънцето.
— Да, да, виждам, Големия Бобър е прав — рече полковникът. — Веднага ще заповядам да оседлаят конете.
Индианецът го спря.
— Не — рече той, — в гората има много уши. Опасността е приятел на смелите хора. Тя идва навреме и често пъти съвсем неочаквано. Предпазливостта е потребна на хора, които влизат във война. Големия Бобър всички наблюдава. Неговите бели приятели трябва да бъдат винаги с готови пушки.
— Te са винаги заредени.
— Толкова по-добре.
Когато мина реката, отрядът се построи и веднага потегли в галоп.
Мос-хо-ке посочи на полковника една ниска, но доста гъста гора, към която отиваше отрядът, и се наведе към ухото му.
— Бъди предпазлив, вожде — каза той.
— Какво искаш да кажеш?
— Големия Бобър намери следи.
— Следи?
— Да, на четири мили оттук.
— Не разбирам — рече полковникът, като погледна дон Кристобал.
— Иска да каже, че там са минали някакви хора — отвърна му той.
— Тъй. А какви следи са? — попита полковникът, като отново се обърна към индианеца.
— Следи на войници. Конете са подковани. Te са от белите.
— Навярно въстаници — добави дон Луис.
— Не, гачупини са.
— Испанци?
— Да.
— Къде отиват?
— Към нас.
— Тук ли?
— Да. След час ще ги срещнем.
— Кой ли е?
— Големия Бобър знае.
— Как? Ти ги видя?
— Да.
— Кой е?
— Войниците са под командата на Орасио де Балбоа.
— Не може да бъде. Навярно имаш грешка, вожде.
— Не. Големия Бобър не греши.
— В писмата, които ти ми даде, казват, че Инкарнасион Ортис е разбил Орасио де Балбоа в Пасо дел Норте и е пръснал шайката му.
— Вярно е. Но те отново са се събрали. Te са твърде много. Брат ми да се пази.
— Прав си, вожде — отвърна полковникът. — Разпоредете се, дон Кристобал, да изпратите авангард от четиридесет души и разузнавачи по фланговете. Кажете на хората да бъдат готови за бой. Врагът е наблизо.
Дон Кристобал бързо изпълни заповедта на полковника и след пет минути отрядът навлезе в гората.
Мисълта за боя съживи въстаниците Всички се развеселила и никой не чувстваше умора.
Водачът слезе от коня и го предаде на най-близкия войник.
— Сега Големия Бобър ще огледа пътя за своите бели другари. Когато врагът наближи, той три пъти ще изкрещи като ястреб.
— Благодаря ти, вожде! — горещо отвърна дон Луис.
Индианецът се мушна между дърветата и за миг изчезна.
Отрядът предпазливо тръгна напред.
Изведнъж недалеч от отряда се чуха тържествуващ вик и бързи стъпки. Някой тичаше към отряда.
Високата трева на саваните се разтвори и се показа Големия Бобър. В едната ръка държеше пушка, а в другата окървавен скалп.
— Слава богу! — викна полковникът, когато го видя.
— Гачупините са там! — каза индианецът, като сочеше напред. — Големия Бобър уби един от разузнавачите им. Ето скалпа му.
Нямаше време за съвещание. Като построи войниците, полковникът заповяда на дон Кристобал да вземе със себе си сто души и да остане в засада, докато е необходимо.
Мина се половин час. Бунтовниците стояха мълчаливи и неподвижни.
Двадесет души бяха изпратени на петдесет крачки пред линията на отряда. Te трябваше да известят за приближаването на врага.
