— Нищо не виждам.
Водачът сви рамене.
— Там е Охо Лусеро — рече индианецът — и моят брат скоро ще го види. Мос-хо-ке ще отиде в селото.
— Добре — отвърна полковникът.
Индианецът влезе в гората и се скри между дърветата.
Полковникът взе далекогледа и започна внимателно да разглежда местността.
Асиендата Охо Лусеро стоеше на склона на доста висока планина, издигаща се на пътя от Чигуагуа за Пасо дел Норте. В полите на планината се виждаше селището, в което живееха индианци, работещи в сребърните рудници.
Скоро полковник Луис усети, че някой го бута по рамото, и се обърна.
Беше индианецът водач.
— Ти ли си, вожде?
— Големия Бобър се върна — отвърна с усмивка индианецът.
— Някаква опасност ли заплашва другарите ни?
— Нека младият вожд вземе своите вълшебни очи — каза индианецът, като посочи далекогледа. — Ще види другарите си, които бързат към него.
Полковникът насочи далекогледа си и радостно извика, когато видя отряд конници, които се носеха към гората.
Между тях полковникът видя приятеля си Инкарнасион Ортис и дон Хосе Морено.
Безнадеждна тъга покриваше лицата на Ортис и стареца.
Като се поздрави с офицерите, полковникът бързо отиде при своя приятел.
— Какво ти е, Ортис? Какво се е случило?
— Скоро ще научиш, приятелю — тъжно му отвърна той.
— Да, по-късно — добави дон Хосе. — Първо да се занимаем с обществените работи, а после с личните.
Старецът извади от джоба си плик с печата на Конгреса и го даде на дон Луис.
— Това е заповед на главнокомандващия армията на въстаниците, подписан от председателя на Конгреса — каза той. — Ще видите, полковник, че съм упълномощен да избера от вашия отряд толкова хора, колкото са необходими, за да изпълня твърде важна поръчка, за която никой не бива да знае освен мен.
— Съвсем вярно, сеньор — отвърна дон Луис, като му върна писмото, което бе вече прочел. — И аз получих заповед да ви се подчиня.
— И ние получихме същата заповед — обади се капитан Фриас.
— Любезни дон Луис — каза дон Хосе, — можете ли да ни дадете от вашия отряд четирийсет доброволци?
— Разбира се, сеньор.
— Дон Кристобал Нава, който допреди войната се е занимавал с лов на бизони, ще поеме тяхното командване под ваше ръководство. Искам да взема със себе си и вас, полковник, ако нямате нищо против.
— Благодаря ви, дон Хосе. И аз се готвех да ви помоля за това.
— Прекрасно! Няма защо да ви казвам, кабалеро, че ще трябва да пазите нашия разговор в най-строга тайна. Свободни сте. Остава само да ви благодаряла готовността да изпълните заповедта на Конгреса.
— Не бихте ли пожелали да дойдете с нас в Охо Лусеро, полковник? — попита капитан Фриас.
— Не зависи от мен, капитане — отвърна дон Луис.
— Имате ли тук мулета, капитан Фриас? — запита дон Хосе.
— Да, сеньор.
— Можете ли ни приготви петдесет-шейсет?
— Твърде лесно.
— Колко време ще ви трябва?
— Не повече от два часа.
— Отлично! А коне?
— Имаме само мустанги.
— Точно те ни трябват! — каза дон Хосе.
— Тогава ще заповядам още днес да ви приготвят сто и петдесет двеста мустанга.
— О, това е твърде много, капитан Фриас. Стигат ми и сто.
— А хамути трябват ли ви?
— Не, благодаря ви. Te ще бъдат запасни коне.
— Още днес ще ги приготвя, сеньор.
Тук разговорът свърши. Отрядът напусна лагера и всички се понесоха в галоп към Охо Лусеро, където след два часа пристигнаха.
Когато дон Луис стигна до вратата на асиендата. Големия Бобър отиде при него.
— Какъв отговор да занеса на оня, който ме изпрати при Огненото око? — тихо запита той.
— Нима искаш да ни напуснеш, вожде? Защо толкова бързаш?
— Честно ли изпълни Мос-хо-ке задачата си?
— Напълно честно. Ти постъпи не само безкрайно умно и предпазливо, но и с голяма самоотверженост.
— Моите бели братя ще бъдат доволни, а сърцето на Мос-хо-ке ще се радва от техните похвали. Той ще се върне при тях.
— Не можеш ли да почакаш още малко, вожде? — попита дон Луис. — Сигурно ще изпратя отговор по теб.
— Ако Огненото око желае, Мос-хо-ке ще почака в двора на белите до залез слънце.
— Не, не — каза дон Хосе, който досега не взе участие в разговора. — Мос-хо-ке е мъдър и отличен вожд. Той ще влезе в каменния дом на своите бели другари. Мястото му е в съвета.
Индианецът гордо се усмихна при тази любезна и съвсем неочаквана покана и заедно с офицерите влезе в дома.
Войниците се разположиха на двора, където по заповед на дон Хосе индианци им донесоха закуски и вино.
12
МОС-ХО-КЕ
Дон Луис знаеше колко е обичан от войниците си и затова реши сам да им съобщи резултата от своя разговор с дон Хосе. Той излезе от асиендата и като събра отряда си, с дълбоко вълнение им прочете получената заповед.
Войниците мълчаливо слушаха думите му, но когато свърши, отвред се чуха вайкания и почуда. Дълго трябваше дон Луис да ги увещава, докато отчасти се успокоиха и примириха, че ще имат нов командир.
Полковникът им обеща, че скоро ще се върне, и заповяда на дон Кристобал да избере четирийсет доброволци и да тръгнат заедно с него.
Тук изведнъж се появи нова пречка: всички се надпреварваха да отидат с командира си. Трябваше да се прибегне до жребий.
Най-после всичко бе приключено и дон Луис, като се прости с отряда си, бързо влезе в асиендата, където дон Хосе и офицерите го чакаха да обядват.
Обядът бързо привърши. И гостите, и домакинът бяха, замислени и мълчаливи.
Скоро всички се разотидоха, само Хосе Морено, Ортис, Луис и Големия Бобър останаха на масата и пушеха, без да си продумат.
— След като Инкарнасион освободи Пасо дел Норте от испанците — започна дон Хосе, — трябваше да отида по важна работа в Конгреса. Линда остана в асиендата Де ла Вега под охраната на моя син и кмета дон Рамон. И аз заминах с Инкарнасион и неколцина войници. Пътуването ми трая дванайсет дни. Педро и Линда често се разхождали на коне около асиендата с един или двама слуги. Понякога доста се
