отдалечавали в съседните гори.
— Каква непредпазливост! — прошепна дон Луис.
— Младостта е смела и доверчива — отвърна с въздишка дон Хосе. — При една такава разходка синът ми, слугата и един войник били убити. От оръжието, което още стискали в ръцете си, и от убитите коне се виждало, че те дълго са се борили.
— А доня Линда? — извика Луис.
— Дъщеря ми изчезна.
— Сигурно е била нападната от испански бандити?
— Не — тъжно отвърна дон Хосе. — Труповете били скалпирани, на гърдите на всекиго зеела рана, сърцата били извадени, а телата пронизани с дълги стрели като стрелите на апахите.
— Апахи? Толкова далеч от границата? — учуди се полковникът.
— Нали знаете, приятелю, че по време на война границите не съществуват. Дон Рамон престоя цяла нощ в гората, дано открие някакви следи от Линда, но напразно.
— Но индианците, колкото и жестоки да са те, никога не убиват жени. Вашата дъщеря е жива.
— Наистина ли? — извика Ортис.
— Изслушайте ме. Преди няколко дни срещнах отряд испански конници. Водих с тях страшен бой и испанците отстъпиха. Te носеха със себе си носилка, в която имаше жена.
— Жена? — извикаха Ортис и дон Хосе.
— Да, и при това мексиканка. Узнахме го от самата нея. Тя плачеше и молеше да й помогнем, но за нещастие не можахме да я спасим. А знаете ли кой командваше отряда? Дон Орасио де Балбоа, който бе тежко ранен при Пасо дел Норте!
— Не може да бъде!
— Същият! Тук има човек, който най-добре може да обясни всичко — добави полковникът, като погледна Мос-хо-ке.
— А обезобразените трупове? — отвърна дон Хосе. — Само апахите и команчите са способни…
— Може би, дон Хосе. Но аз изобщо се съмнявам, че индианците са замесени тук.
— Странно, наистина! — прошепна Инкарнасион Ортис.
В това време Големия Бобър стана, мушна лулата си в пояса и излезе напред.
— Мос-хо-ке иска да говори — рече той.
Всички го погледнаха с изненада.
— Един вожд иска да говори. Ще го слушат ли белите братя?
— Ще те слушаме, вожде — отговори вместо всички дон Луис.
— Бялата девойка със сини очи е жива. Мос-хо-ке казва това, а Ваконда знае, че устата му никога не произнася лъжи.
— Откъде знаеш, че е жива? — запита Ортис.
— Мос-хо-ке сам видя боя.
— Как? — извика дон Луис. — Ти бе там и не се опита да спасиш девойката?
— Мос-хо-ке няма двайсет ръце, за да се бие с толкова врагове — отвърна индианецът. — Можеше ли сам да извърши онова, което не успяха да сторят четиристотин войници? Вождът е храбър, но не е безумец.
— Как попадна там? — попита дон Луис.
— Един вожд на белите изпрати Мос-хо-ке при Огненото око. Той излезе от каменна постройка заедно с Бялата глава, но остави далеч зад себе си стария вожд.
— Вярно е — каза дон Хосе. — Спомням си, че Големия Бобър излезе от града заедно с мен.
— Кой може да върви по-бързо от Мос-хо-ке? — добави с усмивка индианецът. — Чух в гората конски тропот и весел разговор. Вдигнах глава и видях трима мъже и една жена — бяла девойка със сини очи. В този момент скрити в засада войници излязоха и се хвърлиха върху тях. Тримата храбро се биха и повалиха повече от десет войници. Най-после и те бяха убити. Вождът на скритите в засада войници им каза по испански: „Да скалпираме труповете и прободем телата им със стрели. Тъй ще помислят, че са паднали убити от индианци“.
— Значи не са били апахи? — извика дон Хосе.
— Не са апахи, а испанци — студено отвърна индианецът. — Вождът на испанците заповяда да качат на конете труповете на убитите войници, а девойката отведе със себе си в гората.
— О, какъв негодник! Цялото си богатство бих дал, ако мога да го намеря! — извика дон Хосе.
— Живота си ще дам! — извика Ортис.
— Ако белите желаят, Мос-хо-ке ще го намери — спокойно отвърна индианецът.
— Ти ли, вожде? О, нека бог ти помогне! Но това не е но силите ти. Толкова време мина оттогава.
— Когато Мос-хо-ке знае началото на следите, той винаги ще догони края.
— О, ако можеш да върнеш дъщеря ми…
— Мос-хо-ке даде дума и ще я удържи — прекъсна го индианецът. — Нека баща ми има смелост.
Дълбоко развълнуваният дон Хосе се отпусна в креслото и изгуби съзнание. Ортис и Луис изтичаха при него.
— Всичко е готово за път — каза дон Луис. — Можем да тръгнем, когато поискаме.
— Можем да тръгнем утре.
— А ти какво ще правиш, вожде? — попита дон Хосе индианеца.
— Нека баща ми не се безпокои за вожда на команчите. Мос-хо-ке има работа, която трябва да свърши.
— Добре, вожде. Вярвам ти.
— Мос-хо-ке скоро ще донесе нови и добри вести.
Като каза това, индианецът се поклони и напусна салона.
— Напълно ли вярвате на този човек, дон Хосе? — попита дон Луис.
— Аз много по-добре от вас познавам индианците — отвърна старецът. — Червенокожите ужасно мразят враговете си, но ни горещо обичат приятелите. Te са способни на саможертва.
— Дано бъде тъй! — каза Луис и недоверчиво поклати глава.
13
ЛАГЕРЪТ
На няколко мили от Пасо дел Норте бистрите води на Рио Кончоса се сливат с жълтите води на Рио Гранде дел Норте. Високи стръмни склонове заграждат долина, в теснината на която се спуска водопадът Рио Гранде.
Цялата тази местност е оградена с високи върхове, приличащи на кули, обелиски, куполи и камбанарии, което придава на пейзажа нещо странно и фантастично.
Тук сред пустинята, на десния бряг на Рио Гранде, бе построен голям лагер. Два дни се бяха минали от събитията, за които говорихме в предишната глава.
Лагерът заемаше доста голямо място и по разположение напомняше индиански стан. Тук-там горяха огньове, край които седяха и лежаха хора, осветявани от червеникави пламъци. Малко встрани вързани и спънати коне лакомо ядяха царевица. В средата на лагера се издигаше палатка от разноцветни бизонови кожи.
Бе около осем вечерта. На тъмносиния фон блестяха звездите. Луната като че ли плуваше във въздуха и заливаше земята със сребриста светлина.
Изведнъж някакъв конник се появи от прохода и тръгна към лагера. Часовоите се поклониха и без да продумат, го пуснаха. Той спря пред огъня, слезе от коня и бързо отиде към палатката.
Като вдигна завесата, за миг остана неподвижен. Или не се решаваше да влезе без покана, или пък бе завладян от прелестната картина, която се появи пред очите му.
Палатката бе доста просторна и разкошно уредена. Веднага се долавяше, че в нея живее млада девойка.
Подът бе постлан с рогозки: навсякъде се виждаха скъпи мебели, а на златна верижка, която се спускаше от тавана, висеше красив сребърен полилей.
В плетена люлка полулежеше и леко се люлееше млада девойка. При нея имаше две индианки. Едната
