Изведнъж се чуха изстрели. Разузнавачите веднага се прибраха при отряда и заеха местата си. Подир тях се носеха конници, посрещнати със залпов огън от бунтовниците. Войниците обърнаха конете си назад, като оставиха няколко убити и ранени.
Полковникът не изчака. Бързо построи отряда и даде заповед за атака. Като остави резерва в гората, полетя с отряда си към испанците.
— Мексико и свобода! — извика той.
Отрядът повтори няколко пъти този вик.
Водачът не се лъжеше. Отрядът, който се готвеше да атакува дон Луис, се водеше от Орасио Балбоа.
Как отново той се яви с този многоброен отряд, това остана тайна.
За човек като дон Орасио де Балбоа войната бе само средство за грабеж.
Дон Орасио бе бандит, а и не по-малко храбър и опитен командир.
Недоволен, че не можа пръв да нападне, а трябваше да се отбранява, той скри голяма част от войниците си в гората. Другите постави тъй, та врагът да не забележи, че това не е целият отряд.
Той имаше четиристотин души — малко повече от хората на дон Луис.
Капитан Балбоа носеше със себе си някакъв паланкин — покрита носилка, която скри в гората и заповяда на шейсет войника да я пазят.
Тъкмо капитанът се приготви за бой и въстаниците се показаха. Te се носеха бурно напред като поток, който помита всичко пред себе си.
Дон Луис като опитен командир изведнъж долови плана на Балбоа и затова изработи свой план.
Нападайки испанците, бунтовниците се разделиха на три колони — средната атакува конницата, която капитанът извади пред тях, а другите две полетяха вдясно и вляво из гората и нападнаха скритите в нея врагове.
Това нападение бе тъй неочаквано за испанците, че те не устояха и се разстроиха.
Започна жесток бой. Изненаданите испанци се биеха отчаяно.
Трудно бе да се каже кой ще победи.
Големия Бобър отиде при полковника и му посочи заобиколената от войници носилка.
— Там! — лаконично рече той.
Дон Луис погледна към мястото, което му посочи индианецът, и разбра, че някаква сериозна причина кара Балбоа да пази покритата носилка.
Дон Луис веднага даде заповед на един свой офицер да я нападне с двадесет души.
Скоро боят се съсредоточи към носилката. Въстаниците употребиха всички усилия да я пленят, а испанците отчаяно я бранеха.
Дон Балбоа се биеше като лъв и без да жали живота си, проявяваше чудеса от храброст, достойни за нещо много по-добро от това, което беше той самият.
Той успя да обкръжи въстаниците отвсякъде, тъй че те изведнъж се намериха в положение на атакувани и атакуващи.
Капитанът вървеше към победа, когато изведнъж се чуха гръмки викове:
— Мексико! Мексико! Свобода!
Резервният отряд от въстаници се хвърли върху испанците. Това бе Кристобал със своите момчета. Големия Бобър ги извести за опасността, която заплавашваше полковника и той му дойде на помощ.
Внезапната подкрепа веднага измени положението. Притиснати отвред, изплашените испанци помислиха за отстъпление.
В този момент завесата на покритата носилка се отдръпна и се показа прелестното лице на девойка.
— Тук! При мен! — отчаяно извика тя и на дон Луис лицето и гласът се сториха познати. — Спасете ме, борци! Аз съм мексиканка, дъщеря на…
Тя не можа да довърши. Капитанът изтича към носилката и като я блъсна грубо, дръпна завесата.
— Напред! — извика полковникът, като пришпори коня. — Да спасим девойката!
— Напред! Напред! — подхванаха бунтовниците и полетяха след него.
Но всичките му усилия отидоха напразно. Дон Орасио успя да събере войниците си, започна да отстъпва крачка по крачка и се скри в гората.
Безумие бе да бъде преследван; настъпи нощ и дълбок мрак покри земята. Тъй дон Луис не можа да спаси девойката.
Той изпрати няколко разузнавачи, за да се увери, че дон Орасио наистина е отстъпил. После даде заповед да се построи лагер на самото бойно поле, осеяно с испански трупове. Въстаниците бяха страшно уморени и трябваше да си починат.
11
ОХО ЛУСЕРО
Полковникът остана твърде недоволен от изхода на боя. Наистина той накара испанците да отстъпят, но тази победа му се видя по-скоро поражение, защото не можа да спаси младата девойка, която го молеше за помощ.
Към среднощ в лагера дойде Големия Бобър и като доближи полковника, който седеше край огъня дълбоко замислен, седна до него.
Дон Луис вдигна глава.
— А, ти ли си, вожде? — каза той. — Доста закъсня.
— Мос-хо-ке проследи испанците — отвърна индианецът, като напълни лулата и запуши.
— Видя ли ги?
— Дълго време ги следих.
— Какво правят?
— Бягат като изплашени кошути.
— Значи не мислят да ни нападат?
— Не. Te бързат да стигнат там, където отиват.
— А къде отиват те?
— В пустинята.
— Не разбирам какво ще правят там?
— Мос-хо-ке ще узнае, когато му дойде времето. Индианецът има орлови очи. Той вижда цялата пустиня.
— И водят със себе си младата девойка?
— Да.
— Вождът познава ли я?
— Може би.
— Коя е тя? — попита дон Луис.
Големия Бобър впи поглед в него.
— Среднощ е вече — каза той. — След няколко часа ще тръгваме. Мос-хо-ке е уморен и си ляга да спи.
Още с изгрев слънце отрядът тръгна. Времето бе прекрасно. Въздухът бе свеж и отвред се чуваше цвъртенето на птиците.
— Скоро ли ще стигнем в Охо Лусеро, вожде? — запита дон Луис.
— Моят брат Огненото око е много нетърпелив — отвърна с усмивка индианецът. — Той иска по-скоро да се види с другарите си?
— Разбира се.
— Добре. Нека младият вожд почака, скоро ще ги види.
На разсъмване отрядът отново потегли. Водачът, както винаги, вървеше пред отряда на триста крачки, за да оглежда пътя. Изведнъж се спря и бързо отиде при полковника.
— Какво има? — попита го той.
— Нека Огненото око погледне напред — отвърна индианецът.
Дон Луис погледна.
