размахваше над нея ветрило от пера, а другата пееше някаква песен, като си акомпанираше на мандолина.
Легналата в люлката девойка бе доня Линда Морено.
При неочакваната поява на конника люлката престана да се люлее, певицата веднага млъкна, а другарката й свали ветрилото.
— Толкова ли съм нещастен, сеньорина — вежливо проговори застаналият при входа на палатката човек, — та моето присъствие ви смущава?
Линда обърна глава и презрително го изгледа.
— Никак дори, сеньор Орасио де Балбоа — отвърна тя. — Съвсем не ме интересувате.
— Много сте жестока, сеньорина.
— Съвсем вярно — каза тя. — Аз злоупотребявам с моята слабост и никак не се стеснявам, като изразявам презрението си към вас. Какво да сторя, сеньор? Никога няма да смятам за свой господар слугата на нашия дом.
— О, сеньорина!
— Не е ли вярно? Забравихте ли, че доста време слугувахте при баща ми като ловец или нещо подобно?
— Всичко помня, сеньорина! Уважението, с което се отнасям към вас, ясно го доказва.
Линда горчиво се усмихна и нервно махна с ръка.
— Още ли ще стоите тук? — запита тя.
— От вас зависи, сеньорина.
— Можете да си вървите, не ви задържам.
— Извинете, но искам да ви говоря.
Дон Орасио искаше да каже още нещо, но в момента завесата се откри и влезе войник.
— В лагера дойде индианец, сеньор. Казва, че сте му поръчали да дойде тази вечер.
— Съвсем вярно — отвърна зарадван Балбоа. — Нека дойде. Лека нощ, сеньорина. Утре на разсъмване ще потеглим на път.
Щом Балбоа излезе, в отсрещния ъгъл на палатката се чу слаб шум. Някой разряза с нож бизоновата кожа и през дупката се провря ръка, която подхвърли едно камъче край люлката.
Слугинята извика изплашено, но Линда, като й направи знак да мълчи, скочи от люлката и трепереща от радост, взе камъчето, на което бе привързана бележка.
— А! — зашепна тя. — Нима предчувствието ми се оправда и часът на освобождението ми е близък? Да, да! — извика тя, като разтвори листчето. — Почеркът е на татко! Слава богу!
Ето какво пишеше дон Хосе:
„Кураж, драга Линда. Приятели те пазят и скоро ще бъдат при теб.
П. П. Изгори писмото!“
Линда с щастлива усмивка вдигна глава към небето, после изгори писмото и коленичи пред иконата. Слугините последваха примера й.
— Къде е индианецът? — попита дон Орасио войника, който го чакаше при входа на палатката.
— Тук край огъня, сеньор. Казах на другарите си да го наблюдават.
— Добре — отвърна Балбоа.
Индианецът, завит с одеяло и със скръстени ръце, на гърдите, седеше при огъня.
— Добре дошъл, вожде! Твърде ми е драго, че те виждам, защото зная, че си приятел.
— Винаги ли брат ми следи приятелите и поставя при тях въоръжени войници — попита той.
— Разбира се, че не. Но сега сме в пустинята, вожде, и отвсякъде ни дебнат врагове.
— Мос-хо-ке е могъщ и храбър воин.
— Да, зная. Съгласен ли е брат ми с няколко свои войници да прекара моя отряд по прерията до езерото Лагарто?
— Защо не? Езерото Лагарто е близко до заселището на моето племе — отвърна индианецът.
— Значи добре познаваш тези места? — каза Балбоа.
Индианецът наведе глава.
— А какво ще даде брат ми? — попита той.
— Ще дам на вожда десет пушки с по петдесет патрона за всяка от тях, двайсет торби куршуми, двеста аршина плат за дрехи на жените и три дузини ножове за скалпиране.
Мос-хо-ке се съгласи, но при още едно условие.
— Какво?
— Три дни след пристигането ни при езерото Лагарто брат ми ще даде на Мос-хо-ке своята пленница, младата девойка със сините очи.
— Как? — с почуда извика Балбоа. — Какво искаш да кажеш, вожде?
— Вигвамът на Мос-хо-ке е празен. Той иска жена.
Настъпи дълго мълчание. Дон Орасио се замисли:
— Нека вождът ми бъде водач и ще получи младата девойка.
Мос-хо-ке се съгласи. А кога ще получи подаръка?
— Когато отидем при езерото.
— Белите са неверни кучета! — сърдито викна индианецът.
— Какво иска моят брат? — попита леко прибледнял Балбоа.
— Нищо. Защо белите не вярват на думите на вожда?
— Грешиш. Ще направя всичко, каквото поискаш.
— Мос-хо-ке ще докаже, че умее да отмъщава, когато е оскърбен. Утре ще дойдат в лагера десет момчета с опитния воин Антилопа. Te ще придружат отряда до езерото.
— Ти няма ли да дойдеш с нас, вожде?
— Мос-хо-ке ще дойде, когато е необходимо.
— Дявол да го вземе! — избъбра Балбоа, като гледаше отиващия си индианец. — Кой може да разбере тези проклети езичници и да долови мислите им!
На другия ден десетте команчи се явиха и отрядът потегли.
14
ПЛЕННИЦАТА
Когато Балбоа отвлече Линда след отчаяна борба, която струваше живота на брат й, някакъв странен прелом стана с него. Треперещата от ужас млада девойка не го трогна, но той бе поразен от чудната и красота. Обзе го някаква нестихваща тревога.
По време на боя с дон Луис, когато Балбоа помисли, че доня Линда може да бъде изтръгната от ръцете му, го налегна страшно отчаяние. И той реши по-скоро да умре, отколкото да изгуби своята пленница. Любов или корист говореха у него? Човекът е изпълнен с такива тайни, които и най-проницателното око не може да открие.
Едно качество трябва да признаем на дон Орасио: към пленницата той се отнасяше с най-дълбоко уважение, изпълняваше всички нейни прищевки, безропотно се подчиняваше на заповедите й и търпеливо понасяше гордото и презрително държание на младата девойка.
На другия ден след разговора на Мос-хо-ке с Балбоа испанският отряд още при изгрев слънце потегли на път.
През цялото време дон Орасио като никога не се обърна към носилката на Линда, а вървеше пред отряда.
